Мики Спилейн - Тела, родени за бикини

За щастие Пат се намеси навреме, за да ни поохлади и двамата, въпреки че вече бях успял да накарам ревностния помощник-прокурор да достигне точката на кипене.

Той се предаде без особено удоволствие и излезе от кабинета, като ме предупреди да не напускам града.

— Трябва да го е прочел в някое криминале — казах на Пат.

— Не му обръщай внимание. В прокуратурата винаги настъпва паника, когато в навечерието на нови избори във вестниците започнат да се появяват сензации.

— Не ме будалкай, Пат — казах аз. — Сигурно ще ти извадят душата, ако нещата не тръгнат както трябва.

— Знаеш как раздрусват отдела. Много добри служители вече си отидоха и когато го сториха, направо им се повръщаше от гадории.

— Не позволявай на тези политически негодници да ти се качват на главата.

— Аз съм държавен служител, старче.

— Аз пък не съм — ухилих му се аз. — И имам доста голяма уста. Отвън ме чака цяла тълпа журналисти. Ако някой се опита да ме ядоса, мога да вдигна доста голям шум.

— Избий си го от главата!

— По дяволите, не се притеснявай.

— Да забравим това Успя ли да се видиш с Мич Темпъл?

— Още не.

— Направи го и ще ти бъда много задължен. Останалото все някак си и сами ще го наредим.

— Вече ти казах, че нямам намерение да си пъхам носа в тази работа.

— Кажи го на тези, които те чакат отвън. — Той стана и кимна с глава към вратата. — Да започваме. Публиката чака.

Пат се ноти заедно с мен през цялото интервю, като ме наблюдаваше как позирам пред фотоапаратите и одобрително кимаше с глава, когато избягвах да давам определени отговори на въпросите. Този път не ми се налагаше да увъртам. Журналистите разбираха, че историята ми беше истинска. Двама репортери искаха да чуят мнението ми за убийството, но аз отказах да отговоря на въпросите им. До този момент само Мич Темпъл беше направил опит да свърже това убийство с предишното. Ако наистина има връзка, Пат непременно ще я открие. Засега това са само догадки.

Когато всичко приключи, ние слязохме долу и изпихме по едно кафе.

— Справи се отлично, момчето ми.

— Ама аз наистина нямам какво да им кажа.

— Благодаря ти, че не се опита да им кажеш мнението си. Може би ще ти разкажа това-онова.

— Мислиш ли, че ще ми бъде интересно?

— Да — каза кисело Пат. — Засега няма никаква връзка между двете убийства и облеклото на двете жени. Ако в първия случай става въпрос за самоубийство, нещата са много прости. Голяма част от жените се разхождат почти голи, макар че, да ме вземат дяволите, не зная защо го нравят. Според мен съдебният лекар малко попрекали с хобито си. Той взе проби от плата и от кожата, преди да откарат трупа. Не го твърди със сигурност, но явно е напълно доволен от факта, че диагнозата му се потвърждава, както той смята. Според него първото момиче е било отровено от бавнодействаща отрова, която причинява много болезнена смърт.

— Какво можеш да направиш по този въпрос?

— Нищо. Нямаме тяло за ексхумация, нито пък възможност да докажем, че тъканните проби принадлежат именно на този труп. Само след няколко дни в пробите няма да остане и следа от тези химикали. Отровата се разлага.

— А как стоят нещата с второто момиче?

— Камшикът е оставил но тялото доста ясни белези. Всичко много точно съответства на някои циркови принадлежности, които специално се внасят от Австралия.

— Проследихте ли купувачите? Пат поклати глава.

— Купуват ги на дузини. Работата е в това, че ги рекламират навсякъде, дори и във вестниците. Проверихме и се установи, че тези неща се купуват в огромни количества направо чрез доставка по пощата. Практически е невъзможно да се проследят всички купувачи.

— Тогава ни остават само отпечатъците от пръстите.

— И снимката. Момчетата от фотолабораторията доста се поизпотиха, докато успеят да възстановят лицето й.

Той извади една фотография с размери 4×5 и аз внимателно я разгледах.

— Лица като това правят силно впечатление и не се забравят — каза той. — Била е истинска красавица.

— Мога ли да я задържа?

— Разбира се. Ще я публикуват и във вестниците.

— Много добре. Ще ти се обадя, когато се срещна с Темпъл.

— Мислиш ли, че от това ще излезе нещо?

— Зная за него някои неща — усмихнах се леко аз.

— Няма да му стане приятно, ако си отворя устата.

В дванайсет и половина се срещнах с Мич Темпъл в ресторанта Блу Рибън на 44-а улица. Той вече беше на възраст и си беше извоювал правото материалите му да се публикуват на първа страница. Успехите го бяха направили още по-циничен.