Мики Спилейн - Тела, родени за бикини

Знаех, че това няма много да й хареса, защото имаше рожден ден. Но аз имах късмет. Така или иначе, бях забравил да й купя подарък.

Двата дни се оказаха цяла седмица. Стигнах до офиса в пет без четвърт. Велда пишеше на машина и дори не вдигна очи, докато не дописа страницата.

— Честит рожден ден.

— Благодаря — саркастично ми отговори тя.

Усмихнах се кисело и й подхвърлих пакетчето, което бях купил преди десетина минути. Тя повече не можеше да се въздържи и усмихната разопакова подаръка. Перлите засияха с нежна, розовобяла светлина и Велда нададе лек възторжен вик.

— Истински ли са? — едва успя да каже тя.

— Надявам се, че са истински.

— Ела до мен, ти…

Наведох се и целунах сочните й меки устни, като усетих, че по цялото ми тяло пробягват тръпки. Винаги, когато имам работа с тази изумителна жена, става така. Отдръпнах се от нея и си поех дъх.

— По-добре да не…

— Но аз мислех, че ти самият го искаш.

— Ще ме вкараш в беля, котенце.

— Само почакай, ще ти покажа аз на теб!

— Престани да говориш с мен по такъв начин, чуваш ли! — скарах й се аз. — В противен случай ще избухна.

— Тогава аз ще ти помогна.

Разроших косата й и седнах на крайчето на стола. Беше подредила пощата на три купчини: известия, делови писма и лична кореспонденция. Взех да ги прегледам.

— Нещо важно?

— Ти какво, не четеш ли вестници?

— Мило дете, там, откъдето се връщам, има само хълмове, камъни и дървета.

— Установили са самоличността на убитата червенокоса!

— Коя е тя?

— Максин Дилейни. Била е стриптизьорка по западното крайбрежие. Два пъти са я арестували по подозрение, че работи като момиче на повикване, но всеки път са я освобождавали поради липса на улики, защото клиентите не са подавали оплакване. В последно време се е намирала в Чикаго, където е била регистрирана като модел в една рекламна агенция, където са й направили няколко доста разголени фотографии.

— Срещам се с много приятни хора, нали така? Има ли още нещо интересно в пощата?

— Нищо особено. Имаш една пратка от някакъв приятел.

В купчинката с личната кореспонденция видях голям плосък пакет, който носеше клеймо от прочутия град на Хъдзън, в който се заселват най-големите знаменитости от бившите жители на Ню Йорк. Разкъсах го и свалих опаковката от кутията. Вътре имаше писмо, напечатано на пишеща машина, с което ме уведомяваха, че съдържимото в пратката е направено от един затворник и че всяко волно пожертвувание, което бих искал да направя, трябва да бъде изпратено на фонда, предназначен за организиране на развлечения за затворниците. В кутията имаше изящен кожен портфейл, изработен ръчно. На него акуратно беше гравирано:

„Майкъл Хамър, застрахователен агент.“

Много приятна вещ. Хвърлих портфейла на масата на Велда.

— Какво мислиш по повод на това?

— Репутацията ти е окончателно развалена — тя погледна портфейла, прочете писмото и добави: — Те имат ли Отдел жалби?

— Изпрати им пет долара. Може да е само някаква шега — казах аз, пъхнах портфейла в джоба си и станах от стола. — Хайде да вечеряме.

— Хайде, господин застрахователен агент.

Вече отивахме към вратата, когато телефонът иззвъня. Исках да изляза, без да му обърна внимание, но в такива ситуации Велда беше твърде ревностна секретарка. Тя вдигна слушалката и ми я протегна:

— Пат е.

— Здрасти, старче — казах аз.

В гласа му имаше нещо странно, но не можах да разбера какво точно.

— Майк, кога за последен път се видя с Мич Темпъл?

— Преди седмица. Защо питаш?

— И оттогава не си го виждал нито веднъж?

— Не.

— Да не би да си имал проблеми с него?

— Разбира се, че не, по дяволите! — отвърнах аз. — Нали ти казах всичко.

— Тогава ми кажи следното… имаш ли алиби, да речем, за изминалото денонощие?

— Приятел, ще се намерят най-малко трима души, който да свидетелстват къде съм се намирал през всяка една минута от изминалата седмица до този момент включително. Сега казвай какво е станало!

— Някой е пречукал Мич в собствения му апартамент. Намушкан е с нож право в сърцето. Намерили са го мъртъв върху един живописен източен килим.

— Кой го е намерил?

— Приятелката му, която е имала ключ от апартамента. Тя успя да ни извика, преди да припадне. Ела при мен, трябва да поговорим.

Затворих телефона и погледнах Велда. Имах чувството, че кожата от лицето ми се е свлякла.

— Неприятности ли има? — попита тя.

— Да. Някой е убил Мич Темпъл. Тя разбра за какво мисля.