Мики Спилейн - Тела, родени за бикини

— Той душеше нещо около убийството на двете момичета, нали?

Кимнах с глава.

— Тогава какво иска Пат от теб?

— Сигурно иска да знае всички подробности от разговора ми с него. Хайде, да тръгваме.

Апартаментът на Мич Темпъл се намираше в едно ново здание в източната част на града. Постройката беше много луксозна. Там живееха само богаташи и знаменитости. Облеченият в униформа портиер не беше свикнал с гледката на полицейски коли и ченгета, от които гъмжеше на тясното пространство пред разкошната, украсена с дърворезба врата на главния вход.

Ченгето, което дежуреше пред входа, ме позна и ни пусна да минем. Качихме се с асансьора на шестия етаж. Площадката на стълбите беше малка. Имаше само две врати. Едната от тях беше затворена — това беше апартаментът на наемател, който отсъстваше, а другата беше широко отворена. Ченгетата, които бяха изпълнили жилището, се занимаваха със своите обичайни задължение.

Пат ми махна с ръка за поздрав и ние двамата с Велда заобиколихме кървавото петно до вратата и се приближихме до тялото, което лежеше на пода. Момчетата от лабораторията по криминалистика вече си бяха свършили работата и стояха настрани, обсъждайки последните бейзболни резултати.

— Може ли? — попитах аз.

— Действай — отвърна Пат.

Застанах на колене и огледах трупа. Мич Темпъл лежеше на една страна сред локва от кръв. Едната му ръка беше протегната и се бе вкопчила в долната част на сакото, което се е опитвал да смъкне от облегалката на стола. Пръстите здраво стискаха бялата батистена носна кърпичка, която винаги се подаваше от края на джоба му. Изправих се и вниманието ми беше привлечено от кървавата диря, която се точеше от вратата до тялото на Темпъл. Беше дълга около двадесет фута.

— Какво успя да разбереш, Пат?

— Като че ли е отворил вратата, след като някой му е позвънил, и е получил удар с нож, чието острие е дълго осем инча. Паднал е по гръб. Онзи, който го е убил, просто е затворил вратата и си е отишъл.

— Подобна рана обикновено е смъртоносна, нали?

— В повечето от случаите — съгласи се Пат.

— Какво е търсел в сакото си?

— Струва ми се, че е търсел нещо, с което да спре кръвта. Тук явно нищо не е пипано. Учудвам се как е успял да стигне дотук. Съдебният лекар също е учуден как е имал сили да направи това. Два пъти е падал, а последните няколко фута е пълзял.

— Никой не може да стигне до апартаментите, преди отдолу да се обади портиерът — напомних му аз.

Пат ми хвърли отвратен поглед.

— Засега не сме установили кога точно е настъпила смъртта, но един професионалист много добре би могъл да избере подходящ момент. Сега проверяваме останалите наематели и изобщо всички, които са били тук, но мога да се хвана на бас, че няма да открием нищо. Типовете, които живеят тук, не обичат да си имат работа с трупове, нито пък с полицията. Те не познават дори съседите си по етаж.

— Това е Ню Йорк все пак — казах аз.

— А какво ще кажеш за себе си? Това беше твърдение, а не въпрос. Погледнах го и поклатих глава.

— Можеш да ме зачеркнеш от списъка. Не съм го виждал от последната ни среща. Знаеш много добре какво каза той тогава — нямало да предприеме нищо една седмица, но ще работи по въпроса за облеклото на двете жертви. Мислиш ли, че е открил нещо? Той разполагаше с много източници на информация.

Пат сви рамене.

— По този въпрос той няма никакви записки. Секретарката също не знае нищо. Тя казва, че всеки ден е отсъствал дълго, но редовно е доставял материали за вестника си. Сега преглеждаме последните му записки и репортажите му. Може пък да открием нещо, за което да се заловим.

— А какво става със серията статии за мафията, които той публикува последния месец?

— Те са твърде хитри, за да организират лов на журналисти. Прекалено е рисковано. Не ровят там, защото само ще се издадеш. Те имат нужда от анонимност, а не от публична известност. Не, тук има нещо друго.

— Тези проклети бодита?

— Възможно е. Мислех си, че си надушил нещо. Бръкнах в джоба си за цигарите, но напипах портфейла.

— По дяволите, аз съм само един застрахователен агент. Тук е казано много точно — усмихнах се и подхвърлих портфейла на Велда. — Дръж. Можеш да го запазиш за спомен. — Тя го хвана и, като всички жени, го пъхна в чантичката си. — Съжалявам, Пат, но нямам какво да ти кажа. Тоест, освен ако в полицията не решат да ме вземат на служба при тях.

— Ясно — измърмори той, — мога да си представя. Добре, по-добре е да се изметеш оттук, преди да са дошли онези от пресата. Те така ще раздуят нещата, че изобщо не ми се иска да те замесват.