Мики Спилейн - Тела, родени за бикини

— Тогава ме отпиши, старче.

— Ако чуеш нещо, съобщи ми.

— Разбира се.

— Мини през страничния вход.

По пътя към вратата аз се обърнах.

— Може би ще бъдеш така любезен и ще ме известиш какъв обрат приемат нещата?

Устните на Пат се изкривиха в усмивка.

— Окей, дългоноско.

Вечеряхме в квартирата на Велда. Това беше вечеря в домашна обстановка, едно от мероприятията, които тя подготвяше с особена старателност. Те бяха истински капан за всеки мъж. Беше облечена в син копринен халат, който беше напълно свободен около тялото й, и когато тя се разхождаше из стаята, пред очите ми съблазнително се мяркаха бедрата й, обути в копринени чорапи. Когато седна срещу мен, деколтето на халата се затвори, като скри от погледа ми дълбоката вдлъбнатина между гърдите й, но при всяко най-леко движение той щедро се отваряше и ми даваше възможност да се насладя на гледката.

Накрая бутнах чинията настрани. Бях приключил с пържолата, но не бях усетил вкуса й. Тя ми сипа кафе, усмихна ми се и каза:

— Ясно ли ти е какво ти липсваше през цялото това време?

— Ти, глупаче такова — казах аз, измъкнах цигарите от джоба си, взех една и я пъхнах в устата си. — Имаш ли огън че?

Велда взе чантичката си, изсипа от нея купчина с всякакви женски боклуци, накрая намери кибрита и запали цигарата ми.

Докато пъхаше всичко обратно, тя изведнъж спря, като държеше в ръце портфейла.

— Откъде накъде затворникът е решил да ти изпрати това?

— Нали видя писмото. Това влиза в тяхната възпитателна програма.

— Не, нямам предвид това. Ако такива неща се изпращат на известни хора, тогава няма основание да се бърка тяхната професия. Особено пък твоята. Много лошо, че тук не е написано името на онзи, който го е направил.

— Дан да видим.

Взех портфейла и го отворих. Имаше стандартен дизайн, с отделение за визитни картички, прозорче за удостоверение за самоличност и джобчета за банкноти.

— Празен е — казах аз. — Освен това тези неща се проверяват, за да се предотврати възможността за изпращане на съобщения от затворниците. Това е просто рекламен трик.

— Може би има скривалище — засмя се Велда.

Но аз не се засмях. Спрях погледа си върху портфейла, а после започнах да опипвам линията на прегъването. Намерих го. Беше много хитро скрит таен джоб, който много трудно можеше да бъде открит при един повърхностен преглед. Там имаше бележка.

Беше написана с молив с дребни печатни букви върху парче тоалетна хартия. Прочетох я два пъти, за да бъда сигурен, че не греша — поглъщах всяка дума поотделно.

Скъпи Майк, Чух по радиото за убийството на онова червенокосо момиче. Сестра ми я познаваше. И онази Постън също. Не си помислих за това, когато научих за смъртта на онова маце Постън, но последният смъртен случай ме разтревожи. Вече от четири месеца от Грета няма никакви новини. Моля те, намери я и й кажи да ми пише. Ще ти платя, когато изляза от това място.

Велда измъкна бележката от ръцете ми и я прочете, като се мръщеше.

— Постън — каза тя тихо. — Хелън Постън. Така се казваше детската учителка, която се самоуби.

— Да, това е тя.

— А този Хари Сървис, нима той…

— Да, аз го окошарих.

— Тогава защо ти е писал?

— Може би не ми се сърди. Освен това той не е от момчетата, които се доверяват на полицаите. По-скоро би си глътнал фаса.

— Какво ще правиш, Майк?

— А какво бих могъл да направя, по дяволите!

— Дай това на Пат.

— Великолепно! И тогава всички ще разберат какво първокласно говедо съм. Хари е трябвало доста да се потруди, за да успее да ми предаде тази бележка. „Застрахователен агент“. Това е написано с цел да засегне болното ми самолюбие.

Велда ми подаде късчето хартия.

— Изобщо не си длъжен да правиш услуга на този Сървис.

— По принцип, не. Въпреки че го залових при грабеж, а той дори се опита да ме убие, Хари смята, че съм достатъчно честен, за да си има работа с мен. Прочетох бележката още веднъж.

— Това е отчаяна молба.

— Това, за което мислиш, е истинска лудост.

— Разбира се, клиентът ми е малко странен. Тя недоволно сви рамене.

— Пат не иска да си пъхаш носа в тази работа. Направо си търсиш неприятности.

— По дяволите, не се каня да правя нищо, само искам да открия едно изчезнало момиче.

— Това са празни приказки. Върви по дяволите! Зная, че в края на краищата ще се захванеш с това. Само че не започвай още тази вечер, става ли?

— Окей.

— Окей — повтори тя с лукава усмивка и се притисна до мен, като с едната ръка ме галеше нежно по гърба, а с другата разкопчаваше колана на панталоните ми и аз усетих как малките диви пръстчета запълзяха надолу.