Мики Спилейн: Дългото очакване

— Брей, ти си бил голям бабаит, бе.

Гласът му прозвуча доста подигравателно, но той все пак прибра палката за всеки случай. Другият момък ме гледаше с нямо обожание. Ръцете му се бяха отпуснали, но очите не. Бяха като изцъклени, напълно изцъклени. Бяха безжизнени, без да са мъртви, и въпреки това съдържаха смърт и омраза, каквито не бях виждал досега.

След малко се превърнаха в тесни цепнатини и лицето му с гърч се върна в обичайното си положение.

— Мърдай, Джони. Движи се точно пред мен, и не се отдалечавай много, за да не ти строша гръбнака с един куршум.

Не съм от тия, които се плашат лесно. Всъщност никой не може да ме уплаши. Бях преживял всички страхове, които може да изпита човек, и нищо и никой не беше в състояние да ме стресне. Изгледах ги и двамата, и те го прочетоха в погледа ми. После тръгнах пред тях и влязох в полицейската кола, като оставих двамата да ме притиснат от двете страни. Животното изгрухтя два пъти, очевидно от наслада. Другият седеше мълчаливо с поглед вперен право напред, освен в редките моменти, когато ми хвърляше по някое изцъклено око.

Казваше се Линдзи и беше капитан. Поне така пишеше на бюрото му. Другият пък беше Тъкър еди-койси или еди-койси Тъкър, това разбрах от обръщенията на капитана. Процесията ни до стаята не мина незабелязано. Ченето на чистачката увисна и метлата се изплъзна от ръцете и, дежурният сержант спря на средата на изречението, с което триеше сол на главата на някакъв юнак, а репортьорът изрева «Господи» и хукна към стаята за конференции за фотоапарата си.

За съжаление обаче трудът му се оказа напразен, защото Линдзи ме заведе в стаята си, където имаше само бюро, два стола и шкаф с документи. Двамата седнаха на столовете си, а мен ме оставиха да стърча прав.

Краката ми вече почваха да изтръпват, когато Линдзи се обади:

— Хладнокръвно копеле си, Джони. Никога не съм си и представял, че така ще се срещнем.

Извадих цигара и кибрит и си я запалих, без да бързам. Сега беше мой ред.

— Сигурен ли си, че нямаш някаква грешка?

Двете ченгета размениха погледи. Линдзи се усмихна и поклати глава.

— Мислиш ли, че бих могъл да те забравя, Джони?

— О, живи хора сме, случват се и грешки, знаеш. — Изпуснах пушека през носа си, като се опитах да му придам сложна форма. — Ако ме задържаш с обвинение по някакъв случай, длъжен си да ми го заявиш официално, а ако не… знаеш какво трябва да направиш. Не ми е в привичките да ме държат в някакъв въшлив полицейски участък и да ме навикват.

Линдзи изглежда беше държал в запас дълго потисканото си изсумтяване.

— Не знам каква ти е играта, Макбрайд, а и пет при не давам. Обвинен си в убийство. Убийство, извършено преди пет години на най-добрия ми приятел, който съм имал някога. Това е убийство, за което ще увиснеш на въжето, и аз ще бъда там най-отпред, за да се насладя на гърчовете ти, като провиснеш в дупката, и после ще отида в залата за аутопсия, където ще ти изкарат червата, и ако никой не поиска тялото ти, аз ще го взема и ще нахраня прасетата на най-близката ферма в окръга. Ето това е обвинението. Сега разбра ли?

Сега вече ми ставаха ясни много неща, включително и пресекливият глас на татенцето по телефона. Не бяха приятни.

Играта се беше оказала далеч по-мръсна, отколкото предполагах, и не бях сигурен, че ще ми хареса.

Убийство. Изглежда очакваха да напълня гащите.

Както вече казах, не съм от лесно плашливите. Отново го видяха изписано върху лицето ми и се зачудиха откъде ли идва куражът ми. Тоя път се облегнах на бюрото на Линдзи и му издухах в лицето всичкия пушек, който съдържаха дробовете ми, за да му дам да разбере как се чувствам.

— Докажи го. — казах аз.

Лицето му стана студено като лед.

— Ти наистина си загубил ума си, Макбрайд. Преди пет години побърза да се навреш в миша дупка и не знаеш какво сме посъбрали, нали? Не обръщай внимание на смеха ми. Въжето ти е на врата и няма сила, която да ти го снеме, освен като пукнеш. Аз ще бъда плътно до мършата ти, докато накрая не остане нищо от теб, освен купчина кокали. Ти не знаеш, че открихме пистолета ти с набор от най-ясните отпечатъци, които някога съм виждал, нали, Джони? Разбира се, че ще го докажа, Джони. Още сега. И ще те гледам отблизо в лицето.

Той се дръпна от бюрото си и кимна на Тъкър да мине зад мен. Тръгнахме по коридора към една стая с всевъзможни джунджурии, пред вратата на която се гърчеше репортьорът и пищеше да го пуснат вътре. На вратата пишеше ЛАБОРАТОРИЯ. Изглежда през изминалите пет години я беше вадил всеки ден, защото я намери само след секунда. Измъкна я от досието ми, пъхна я в касетата на един проектор, и включи светлината.