Мики Спилейн - Дългото очакване

— Проклятие, трябва да го задържим! Линдзи, само да го пуснеш…

— Затваряй си устата! Нямаме право да го задържаме повече.

Само да се опитам, и след пет минути някой въшльо адвокат ще го измъкне. — Той се обърна към мен. — Само остани в града. Ще бъда зад гърба ти през цялото време, не забравяй това.

По дяволите, бях длъжен да защитя достойнството си, ако не исках да загубя самоуважението си. Не можех да го преглътна.

— И ти запомни нещо, Линдзи. Всеки път, когато се опиташ да ме докоснеш с мръсните си ръце, ще ти размазвам шибаното ти ухо, както направих преди малко. Същото се отнася и за твоето мекере тук.

Някой малко остана да се задави.

Някой изпсува.

Докторът им каза да си вървят и сестрата затвори след тях вратата. Той ми посочи шкафа.

— Можете да се облечете и да си тръгнете, ако желаете. Съветът ми е да изчакате тук известно време. Нуждаете се само от малка почивка. Просто се чудя как сте се отървали толкова евтино.

— Мисля да си тръгвам. — казах аз.

— Нямам нищо против. Само не искам да се горещите.

— Ще се вслушам в съвета ви. — Посегнах зад тила си и опипах превръзката на главата си. — А бинтовете?

— Имате четири шева. Елате след седмица и ще ви ги сваля.

— Предсказвате ми дълъг живот. — казах аз.

Докторът ми се ухили.

Облякох се и слязох долу на входа, където подадох на гишето двайсетачка и ми върнаха петачка. Още чувствувах краката си гумени и главата ми пулсираше, но чистият нощен въздух ме освежи.

Беше тъмно като в кладенец. Облаците бяха забулили всички звезди. Някакъв разтревожен юнак псуваше на поразия, крачейки напред-назад по рампата пред входа. Той повдигна обнадеждено глава като отворих вратата, видя ме и продължи да снове. Закрачих по рампата, слязох на тротоара и се запътих към светлините, които бележеха центъра на града.

Цигарата му описа блестяща дъга във въздуха зад мен, разсипа се в искри в тревата на градинката и чифт тежки крака затропаха след мен. Започвах да си мисля че в този град дребосъците не бяха на почит в полицията. Тоя зад мен беше същински варел на два кюнеца. Беше толкова печен, че още на втория квартал се отървах от него.

След като се добрах до центъра се отбих в една дрогерия и се пъхнах в телефонната кабина. Набрах номера на хотела и поисках да ме свържат с Джак.

— Тук е Макбрайд. Помниш ли бръснаря, при който бях сутринта?

— Разбира се. Казва се Луут. Викаме му Луут Туут. Защо?

— Просто ме интересуваше. Благодаря.

— Няма защо. Между другото, откъде се обаждате, мистър Макбрайд?

— От една телефонна кабина.

— О! — гласът му прозвуча изненадано.

— Защо?

— Виждали ли сте вестниците тази вечер?

— По дяволите, не. Току-що излизам от болницата. Ходих да ми прегледат главата.

— Е, добре ще е да ги погледнете.

Той затвори преди да мога да му задам още въпроси. Взех един вестник от сергията пред дрогерията и видях какво имаше предвид. Наистина беше нещо рядко. Цялата първа страница беше бяла, защото изглежда предвиденият материал за нея е бил отменен в последната минута. Остатъкът от него беше скупчен в едно оскъдно ъгълче от някой гневен словослагател, когото сигурно бяха накарали да работи извънредно. Заглавието гласеше: «Полицията задържа заподозрян в убийство». Под него се съдържаше следния текст:

Днес беше задържан Джон Макбрайд по обвинение в убийството на Робърт Миноу, бившия областен прокурор. Макбрайд беше временно идентифициран от полицията като бивш гражданин на Линкасъл, спасил се чрез бягство след сензационното убийство на областния прокурор. След проведения разпит Макбрайд беше освободен. Капитан Линдзи от полицията на Линкасъл отказва да дава каквито и да били обяснения. От момента, в който съдебните заседатели върнаха на съда резолюция с присъда виновен за убийство срещу Макбрайд, това е първият задържан заподозрян в убийството.

И така, мили дечица, завършила приказката. Лошият човек си отишъл. Аз бях нещо, което не се беше случило… все още. Някой доста отвисоко беше вдигнал телефона и им беше наредил на ония от лабораторията да не си отварят много-много устата. Захилих се така, че чак устата ме заболя, докато изведнъж си спомних за какво бях дошъл и се зарових в телефонния указател, докато намеря онова, което ми трябваше.

Телефонът на Луут Туут го имаше, но него го нямаше в къщи. Някой спомена името на бара където мога да го открия. Хвърлих един долар на едно такси да ме закара до бара, и когато влязох вътре, намерих Луут Туут заобиколен от тълпа благоговейно зяпнали го слушатели, които слушаха невероятната история за това как самият той пипнал Макбрайд с голи ръце.