— Може би. — казах аз, като издухах пушека.
— Тая нощ има автобус. — Той погледна часовника си. — Тръгва след два часа, така че по-добре изчакай тук. Ако никой не те е видял на идване, няма да знаят че си тук.
— Не се кахъри татенце, тук ми харесва много. — Бавно му се ухилих. — Кажи ми какво знаеш за Линдзи.
— Джони, ти…
— Питах те нещо.
— Би трябвало да го познаваш. Когато Боб Миноу умря, той се закле че ще пипне убиеца и от тогава не се е спрял. Докато е жив няма да спре, Джони. Той не е като другите. Линдзи е страшен. Той е единственият порядъчен полицай останал в тоя град, и ще си остане такъв, защото е замесен от такова тесто. Казвам ти, Джони, нищо не е състояние да го откъсне от следите ти. Нито пари, нито човек, нито каквото и да било друго. Бог ми е свидетел, че се опитваха, кой ли не и с какво ли не. Трябваше да го изхвърлят много отдавна, защото не играе по правилата им, само че знае прекалено много. Не говори, но ако си отвори устата, много от тях няма да могат да си намерят място.
Той спря и си пое дъх. Аз казах:
— Изплюй камъчето. За тия пет години са се случили много неща. Каква е сделката?
— Наистина. — кимна той. — Няма откъде да знаеш за тия неща. Спокойствието на града свърши отдавна. Ти го видя, нали? Кръчми на всеки ъгъл и между тях нищо друго, освен игрални домове. Гъмжи от пияници и алкохолици. В Норт Енд се шири проституцията и кой го е грижа? Докато капят пари, никой не дава пет пари. А падат здрави пари, мога да те уверя. Сигурно си мислиш, че хората ще се разбунтуват?
Е, вярно, гласуват. И какво? Изборите винаги се завъртат така, че нещата да си останат същите. Градският съвет върти опашката както му кажат търговците. Това е цялата мръсотия. Тоя град има повече от петдесет хиляди жители и всички до един заслужават да грабнеш голямата метла. Пълнят урните на всички избори и въпреки това един глас да има против и побесняват.
— Кой управлява всичко това?
— Да управлява? По дяволите имаш кмет, съвет, тая асоциация, оная асоциация, републиканците, демократите. По дяволите…
— Искам да кажа, кой движи всичко това, татенце?
— Я повтори?
— Искам да кажа, кой дърпа конците?
— О… разбирам, разбирам! Вземи например кръчмите в града, принадлежат на бизнес — асоциацията в Линкасъл. Това са отрепките на Лени Серво. Той държи салоните и игралните домове.
— Какво притежава той?
— Да притежава? По дяволите, той не притежава нищо. Държи цигарите и концесиите по всичките им магазини и печели повече от тях. Не, той не притежава нищо, но има достатъчно пари, за да финансира някой, който иска да отваря кръчма. Не поема никакви рискове. Само си седи на стола и си върти бизнеса.
Поех силно от цигарата и запечатах усещането дълбоко в паметта си.
— Май не изглежда лошо момче. — казах аз.
— А-а, хич не е лошо. Всеки иска да е гъст с него. Пръстите му са широки, когато знае че работата му е в кърпа вързана. Също като парка за отдих, който «дари» на града… при условие, че му дадат някой заблатен речен участък. Сега блатото го няма, а на негово място има кръчма, която поема целия речен трафик през лятото. Мястото е наистина страшно.
— Откъде е?
Старецът повдигна рамене.
— Знае ли го човек? Засели се в града преди шест години. Беше управител на салон известно време, преди да си открие собствен такъв. — Той спря да говори на пода и повдигна очи към моите. — Интересуваш се за града, от който си отиваш, Джони.
— От никъде не си отивам.
— Мога ли да те питам нещо?
— Давай.
— Ти ли уби Боб Миноу?
— Познай. — Произнесох го, сякаш беше отговорът, без да казвам нищо.
Часовникът измърка на стената. Бебето отвън изскимтя и млъкна.
— Не мисля, че ти си го убил, Джони. — Усмихна ми се и раменете му се повдигнаха и смъкнаха във въздишка. Изгледа ме повторно и поклати глава. — Никога не съм мислил, че ти си го направил, момчето ми, но сега не съм толкова сигурен.
Усетих как един гаден кикот напира към устните ми.
— Защо?
— Не мислех, че ти стиска, ето защо. — и той се приготви за неизбежния удар, който според него щеше да го сполети.
— Какво те накара да промениш мнението си?
И отново ме изгледа с оня, озадачения поглед. Отговорът му струваше огромни усилия.
— Да се върнеш се изисква много по-голяма смелост, отколкото да убиеш стария Боб.
Размазах последния фас под тока си.
— Не се мъчи да разбереш човека, татенце. Не винаги става.
— Не… не, разбира се. Имаш ли нещо против да ми кажеш какво разправяше Линдзи за цялата тая работа?
Читать дальше