Мики Спилейн - Дългото очакване

— Не. Нищо не ме безпокои.

— А, не знам. Предполагам, че от стар човек няма голяма полза. Когато беше малко момче и се навърташе около гарата, аз бях този който ти поправяше хвърчилата и ти оправях възлите по кордата на въдицата. И откакто изпадна в беда загубих сън и покой. Хайде, да си тръгваме оттука.

Още едно късче от миналото ми преди двайсет години. Също както и останалите момчета, и аз съм се навъртал редовно около гарата. Бях готов дори да се обзаложа, че съм знаел наизуст и разписанието на влаковете. Имаше нещо трогателно в тия неща, особено когато идваха от човек, когото виждах за пръв път в живота си.

Уенди взе шапката и чантичката си, махна за довиждане на Луи и тълпата в бара и се присъедини към нас отвън. На предната седалка на форда имаше място само за двама така че се пъхнах примирено отзад. Никой не пророни дума по целия път до гарата, където старият юнак слезе и ми каза да заема мястото му отпред на кормилото.

— Разбира се, татенце. — казах аз.

Той засука войнствено мустака си и ме изгледа злобно:

— И спри, по дяволите, да ме наричаш повече «татенце». И двамата знаем много добре как се казвам!

— Окей, мистър Хендерсън!

— Доста нахакан си станал през тия пет години, Джони. — и той затропа наперено напред. След секунда обаче гневът му поотмина и той се обърна и ни махна за лека нощ.

И ние му махнахме в отговор и той изчезна вътре.

Гарата беше все така опустяла.

— Къде си отседнал, Джони?

— Хатъуей Хауз.

Русокосата красавица кимна, направи завой и се включихме в главния път.

— Отиваме направо при мен и после сутринта ще се обадиш някой да докара багажа ти.

— Нямам никакъв багаж, нито пък имам намерение да ти идвам на гости, поне тази вечер. Може би утре.

Нямаше намерение да ме убеждава.

— Това си е твоя работа. Правя го само заради Ник.

Изчаках я да спре на един червен светофар и се ухилих така, че да ме види.

— Виж, Уенди, ти си едно чудесно малко сладурче и всичко останало, но си точно от този пол, с който не искам да си имам работа точно сега, защото ме чакат много задачи.

Веждите и се повдигнаха надменно.

— Не се тревожи, няма да те изнасиля.

— Случвало ми се е. — казах аз.

— Какво его, господи!

Зеленото светна и тя тръгна направо на втора.

— Не се заблуждавай, детето ми, аз съм точно толкова мъж, колкото и ти жена, и както казва Фройд, нагонът движи света.

— Какво образовано копеле!

— Точно така.

Слаба усмивка се стаи в ъгълчето на устата и.

— Изглежда наистина трябва да коригирам малко номера.

— Точно така. Или им покажи всичко, или дори не им го загатвай. Страшно мразя да ме дразнят по този начин.

Тя си отметна главата назад в буен смях и аз се разсмях заедно с нея. После изведнъж млъкнахме и двамата и не проговорихме чак докато остана един квартал до хотела. Неоновият надпис се показа в далечината и аз и казах да спре. Слязох от колата, хлопнах вратата и се облакътих на прозореца.

— Ако предложението ти продължава да е в сила, как да те намеря?

Лицето и беше блед овал в светлината от арматурното табло на колата.

— Понтиел Роуд 4014, Джони. Бяла къща на върха на хълма. Ще оставя ключ в голямата саксия на входа.

В гласа и имаше нещо, което ме привлече неудържимо към нея, нещо толкова сладостно и в премала, също както в песента и, която изпя в зелената си рокля, разкриваща загорялата и атлазена плът. Протегнах се и я привлякох към себе си, докато усетих вкуса на устните и, пълни и зрели, и ги вкусих жадно, като почувствувах горещото и остро връхче на езика и миг преди да се стегне и издърпа.

— По дяволите! Сега трябва да се обесиш!

— Хей, та това беше само един лек спаринг. — казах аз. После се разсмях и тя включи толкова бързо на скорост, че малко остана да ме обезглави. Лицето ми остана ухилено, беше такова малко сладурче, което много обичаше да дразни, но подлудяваше само някой да я докоснеше. Не го знаеше, но от това следваше че бях длъжен да я просветя с няколко урока за учението на Фройд в тая голяма бяла къща на хълма.

Използувах страничната врата вместо главния вход на хотела и видях едрото ченге преди той да ме зърне. Беше се разплул в едно кресло, като се мъчеше едновременно да чете и да наблюдава главния вход, без особен успех, разбира се.

Потупах го по рамото и ако не беше толкова грамаден, сигурно нямаше да се заклещи при паническия си опит да се изправи от креслото.

— Свободно, курсант. Току-що се връщам от разходка, така че за тая вечер приключих. Ако ти потрябвам за нещо, обади ми се в стаята.