Мики Спилейн - Дългото очакване

Робърт Миноу го изправял два пъти пред съда, без да успее да установи произхода на парите му, и в продължение на два месеца имало затишие. И тогава областният прокурор пуснал в ход всички средства с които разполагал и на една вечеря в общината по случай новата година хвърлил бомбата, че Линкасъл бил в ръцете на организирана група престъпници, които били затегнали примката около врата на всеки гражданин, като му изпразвали джобовете. Разполагал със сигурни доказателства за причастността на определени хора към серията от убийства и обещал да извади на бял свят един от най-разтърсващите скандали на неговото време.

Но не успял да осъществи обещанието си, защото седмица по-късно бил мъртъв.

И ето тук на сцената се появяваше Джон Макбрайд.

Сиреч аз.

По молба на държавния финансов ревизор екипът на областния прокурор започнал разследване на финансовото състояние на националната банка в Линкасъл. Проверката на счетоводните документи открила че някой бил задигнал от банката по доста елегантен начин двеста бона. Оказало се, че работата била свършена от някой си Джон Макбрайд, банков чиновник, който в момента бил в отпуск. Разбира се, самият факт че това се разбрало, говорело че не я бил изпипал до края. Областният прокурор издал заповед за арестуването му.

В тоя период някой видял сметката на Миноу. Бил открит мъртъв в офиса му в десет часа вечерта от чистачката. Пистолетът се валял на пода, а трупът бил зад бюрото, и който и да го убил е могъл спокойно да се измъкне без да го види някой. Лекарят извършил аутопсията дал заключение че смъртта е настъпила един час преди да бъде открит трупа. Един по-късен полицейски доклад потвърдил, че никой не е видял убиеца нито да влиза, нито да излиза. В продължение на една седмица полицията правела смътни намеци, и след това капитан Линдзи се ангажирал с твърдението че убиецът бил Джон Макбрайд, а мотивът му — отмъщение, и че преди да изтече месецът той щял да бъде изправен пред съда.

Месецът сигурно се е сторил дълъг на Линдзи.

Имаше и същински словесни бисери. Според един такъв възходящата звезда на Робърт Миноу била угасена малко преди да заблести с пълна сила от един мръсен банков крадец. Разлистих дори и някои от вестниците от други щати.

Сгънах ги внимателно и ги върнах обратно по местата им на стелажите. Стоях пред тях и ги гледах. Вътре в себе си изпитвах неясно и тревожно чувство, едно чегъртащо съмнение дали не бях допуснал грешка, защото ако бях допуснал такава, щях да платя страшна цена за това. Циментът под краката ми изведнъж стана студен и пронизващ.

Но това не беше циментът. Това бях аз. Това беше онова дяволско съмнение, нашепвало ми толкова отдавна че нещата може да са се развили точно по този начин и героичният ми поход за златното руно се оказваше абсолютно идиотска постъпка.

Усетих как потта залива очите ми и се устремява по бузите ми. Страшен бяс ме обзе загдето ми минаваха такива мисли през главата и заудрях с всичка сила металните шкафове така, че помещението закънтя оглушително от ударите ми, докато кожата на юмруците ми не се превърна в кървава каша.

Седнах малко да ми мине гневът и след малко останаха само съмненията. Проклех всичко свързано с Линкасъл за което можех да се сетя. След като спрях да се псувам издърпах отново два вестника и ги отворих на рубриката за специални теми където две колонки са водеха от някой си Алън Логан. Запечатах името в паметта си и натъпках обратно вестниците.

Робърт Миноу беше единственият човек, който не си беше позволил да ме осъди преди да мине процеса. Всички останали ме бяха разпънали накръст in absentium [1] Задочно, в отсъствие (лат.) — Б. пр. . Качих се горе и излязох отвън, където запуших на стълбите, унесен в мислите си. Толкова дълбоко се бях замислил, че дори и звукът пльок който се разнесе до мен, не можа да ме разсее, докато не видях че две хлапета се бяха втренчили в стената зад мен. Завъртях се да видя обекта на любопитството им, видях го и се хвърлих по очи върху стълбите миг преди да се разнесе следващото пльок.

На стената точно зад мястото където беше стоял гърба ми, беше цъфнало парче изкъртена мазилка с размерите на четвърт долар, обилно примесено с разплескано олово. Ако бях останал на мястото си, щеше да ме прониже точно през корема.

Ако хукнех, хлапетата сигурно щяха да ме последват и аз се втурнах като луд. Завих зад гърба на зданието, изблъсках вратата на оградата и се затичах по прохода, който водеше към улицата.