Мики Спилейн - Дългото очакване

— Нищо, ще почакам докато отворят.

Шофьорът повдигна рамене и се включи в движението.

Скиото Трейл беше голяма бяла къща започнала живота си като частен дом, до момента в който реката си беше проправила път до задния двор на къщата, после бързо се беше преквалифицирала в цех за спиртни напитки, чийто собственик си беше сковал кейче към задния вход, на което приемаше яхтите на речния клуб. Паркингът беше празен, като се изключеше хлапето върху баржата за бензин, която се полюшваше около котвената си верига. Цялата местност беше пуста.

Платих на таксито и обратния път и заобиколих сградата откъм верандата. Един нов шевролет беше опрял муцуна до буика на гърба на зданието, така че в края на краищата мястото не беше толкова запустяло, колкото изглеждаше на пръв поглед. Почуках няколко пъти на вратата, чух да приближават тежки стъпки зад нея и един висок и мършав момък със счупен нос застана на прага и каза:

— Да?

— Логан тук ли е?

— Да. Ти ли си тоя, дето те чака?

— Да.

— Влизай. Отзад е.

Затръшна вратата и ми посочи към един вход в дъното на бара, като продължи да бърше пода. Зад вратата имаше коридор който ме отведе до тясна зала с врати за тоалетните и оттам в една квадратна стая с подиум за оркестъра и дансинг. Масите бяха пръснати съвсем либерално, а за хората, които желаеха уединение, заведението предлагаше сепарета със завеси на входовете.

Точно там намерих Логан.

Изобщо нямаше вид на репортьор. Едното му ухо имаше вид на карфиол, носът му беше сплескан, а над очите му минаваше широк белег. Беше привел глава над вестник и решаваше кръстословица, а раменете му всеки момент щяха да пръснат сакото му.

Пъхнах ръцете си в джобовете и го приближих покрай стената, без да ме чуе, като заградих входа на сепарето. Не исках да поемам и най-малкия риск. Можеше да се окаже, че е боксьор, но в такъв случай не можеше да нанесе удар от седнало положение.

— Логан?

Лицето му се набръчка по ръбовете в първия момент и после изненадата изглади чертите му, после отново се сбърчи цялото и зъбите му се оголиха, къси и квадратни, под устните му които се бяха превърнали в тънка червена черта.

— Проклет да съм! Трижди да съм проклет!

— Може би. Имаш ли шофьорска книжка или нещо друго за самоличност?

В първия момент не можа да схване какво му говоря. Присви очите си концентриран върху думите ми и после хвърли портфейла върху масата. Отвори се на вложката със шофьорската му книжка и членската му карта от журналистическата гилдия.

Седнах.

Беше следващият омагьосан от лицето ми. И за секунда не можеше да отдели очите си от моите. Гледаше ме втренчено докато започна да му се връща речта.

— Джони Макбрайд! Проклет да съм!

— Започваш да се повтаряш.

— Не можах да повярвам, като го чух. Помислих, че Линдзи е превъртял. Уверих се едва когато разбрах какво се е случило в централното управление.

Пръстите му се бяха вкопчили в ръба на масата, сякаш искаше да откърти парче от нея.

— Не знам защо, но никой не се радва на срещата си с мен. — казах аз.

Устните му пак се дръпнаха и отново видях зъбите му.

— Никой няма да се зарадва.

Аз също можех да правя физиономии и му го доказах.

— Някой се опита да ме пречука преди малко. Точно пред входа на библиотеката.

— Това ли искаше да ми разкажеш?

Вдигнах рамене.

— Това беше само трик за да те примамя тук. Първо ти ще ми разкажеш нещо, и ако ми хареса, после аз.

По реакцията му човек можеше да си помисли че съм му стоварил един между превърналите се на цепки очи.

— Кучи син! Как са пропуснали! — задъха се той.

— И ти май не ме харесваш, нали! — ухилих му се аз.

— Съвсем прав си.

— Описал си ме в доста добри краски във вестника за човек който не ме харесва. Всички други ме разпънаха на кръст.

— Дяволски добре знаеш защо постъпих така. Следващият път ще те разнищя.

— Успокой се и млъкни. — казах аз. — Започва вече да ми писва от всичките простотии с които ми пълнят главата откакто се върнах. Никой не може да ме разнищи, камо ли ти. И Тъкър и Линдзи се опитаха, но без особен успех.

Логан започна да се усмихва с разпусната и гадна усмивка и седна. Ръцете му вече не стискаха ръба на масата. Беше ги поставил върху масата и всичко в очите му говореше че е готов да ме намери на секундата щом му падне удобен случай.

Казах му:

— Разкажи ми за мен, Логан. Все едно че не ме познаваш, и разказваш всичко, което знаеш за мен, на трето лице. Разкажи ми за работата в банката и за това как беше убит Боб Миноу.