Мики Спилейн - Дългото очакване

— Преди няколко дни работехме на един мост. Подхлъзнах се и увиснах на осигурителното въже. Висях на петдесет фута от земята. Вятърът беше много силен и блъскаше въжето над мен в една греда, която го стържеше, и то бързо. Не ми оставаше много време и ситуацията изглеждаше безнадеждна, но Джони се спусна по собственото си въже, за да ме завърже за себе си. Миг преди да го закопчее въжето му се скъса и той политна надолу. Мен успяха да ме издърпат.

Два дни търсех останките му, за да ги погреба. Доколкото знаех от него, той нямаше семейство. Взех личните му вещи и ги разгледах. Разбираш ли, Джони никога не говореше за себе си. Разбрах защо. Намерих писмо, което беше започнал да беше, но не успя да довърши. Беше го пъхнал сред някакви стари боклуци и очевидно го беше забравил, но от него разбрах какво беше преживял.

Помня го дума по дума. Искаш ли да го чуеш?

Едва улових кимването му.

— «Изхвърлиха ме от Линкасъл преди пет години. Отнеха ми парите, отнеха ми честта, отнеха ми момичето. Отнеха ми всичко, което имах и тя се смееше докато го вършеха. Смееше ми се защото беше част от цялата мръсотия, а аз я обичах. Тя се смееше и тогава, когато тръгна с него, докато онова садистично копеле, което работи за него, се опита да ме убие с нож. И аз побягнах. Бягах, бягах, и никога няма да спра да бягам, докато…» и така завършва писмото.

— Не чух никакви имена. — каза Логан.

— Точно така. Нямаше никакви имена. Не са ми необходими. Ще ги намеря и без да им знам имената и знаеш ли какво ще се случи тогава?

Зачака ме да му кажа. Оставих го малко да погадае. Хилех се като някакъв откачалник, докато той се мъчеше да отгатне и накрая успя.

— Защо правиш всичко това? — запита ме той.

— Защо? Защото Джони беше най-добрият ми приятел, който някога съм имал. Той беше толкова добър, че загина докато се опитваше да ме спаси и се кълна в бога, че ще върна всичко онова което са му отнели. Чуваш ли ме?

— Това е голяма приказка. Много неща ги вземаш на доверие. Без изобщо да си бил в течение на нещата, си категоричен че той не е виновен.

Изправих се и пъхнах цигарите в джоба си. Той беше точно зад мен.

— Две години са предостатъчни, за да опознаеш един мъж що за човек е. Когато си с него двайсет и четири часа в денонощието, ядеш, спиш и се биеш рамо до рамо с тоя човек, ти е пределно ясно на какво е способен и на какво не. Джони не е убил никого.

Бяхме стигнали средата на дансинга когато Логан ме потупа по рамото да спра. Имаше нещо заканително в лицето му и стойката му. Полюшваше се на петите си, а ръцете се олюляваха покрай тялото му, също като някой боксьор.

— Историята е много интересна, Джони, но аз си имам начин да проверя доколко е истинска.

— Казах ти как можеш да разбереш това.

Устните му отново оголиха зъбите.

— Имам по-сигурен начин да разбера дали си Джони Макбрайд или не.

Десният му юмрук беше толкова бърз, че едва сварих да се гмурна под него, но въпреки това получих усещането че някой ми отпра горната част на черепа. Намерих го с отворена длан по врата, а юмрука на другата ръка забих с всичка сила в корема му, като едновременно с това блъснах тялото му в стената. Още веднъж го изблъсках в червата и той се сгъна на две върху рамото ми, сграбчих го с двете си ръце и го запратих на пода.

Остана да лежи на пода с поглед изцъклен към тавана, като се силеше да спре със стиснати зъби обратния път на вечерята си. Изброих му десет секунди, но той не се помръдна. Трябва да беше откачен, ако си мислеше че щях да спра дотук. Прекрачих до него и миг преди зъбите му да полетят в гърлото му той изви главата си и ми се ухили.

Точно така, ухили ми се. Все едно се късаше от смях. Устата му беше в кръв и въпреки това още малко оставаше да си я разчекне чак до ушите.

— Всичко е наред, Уилсън. — каза той.

Подадох му ръка да стане, като не го пуснах докато не се уверих че може да се държи на краката си.

— Това беше лудост. Защо го направи?

— Ти. — Той отново се ухили. — Истинският Макбрайд не е способен на такова нещо. Джони беше бъзливец какъвто не си виждал. Духваше моментално само да се загрееше малко обстановката. Всичко е наред, Уилсън.

— Макбрайд. Джони Макбрайд, няма да забравиш, нали?

— Разбрано, Джони.

— И не си мисли че съм бъзливец, Логан.

— Аз не, но познавам някои други които могат да си го мислят.

— Остави ги да се изненадат приятно.

— Да-а, — каза Логан. Лицето му за секунда придоби озадачен вид и после пак се ухили.