Мики Спилейн - Дългото очакване

Наложи ми се подкрепям Логан до шевролета му и после да пъхам цигари в устата му една след друга докато стане в състояние да кормува. Непрекъснато тръскаше глава в опит да я проясни. Ръкавите му се бяха поразпрали от търкалянето по пода, но нямаше намерение да ми иска обезщетение.

След като запали двигателя ме запита:

— Къде си се научил да се биеш така?

— Сигурно такава ми е била работата, предполагам.

— Идвало ли ти е наум че може да си бил боксьор?

Набърчих чело в размисъл, после поклатих глава:

— Дори и да съм бил, не мога да си спомня.

— Не си любител в тоя спорт, момчето ми. Ще се поразровя малко да видим какво ще открия. Може пък и да си бил известна личност.

— Давай, авер. Аз се опитах, но без особен успех.

— Възможно е да не ти хареса това, което открия.

Хвърлих цигарата през прозореца и видях как изсъска във водата.

— Може би няма да ми хареса, но по-добре така, отколкото никак. — казах му накрая аз. — Понякога ме спохождат мисли от които кожата ми настръхва. Мога да правя неща, за които дори и не съм сънувал че съм способен… но които ръцете ми ги извършват без никакво усилие. Познавам пистолета като ножа и вилицата и знам как да убия човек без да ми мигне окото. Един ден открих че за мен няма разлика дали отключвам с ключ или парче тел. Никой никога не ме е учил как да си служа с нитроглицерин или газокислороден резач. Момчетата се шегуваха с мен… казваха че съм само за майстор по фойерверките.

Отначало наистина беше голям майтап, само че по-късно смеховете секнаха. Намерих един изхвърлен бракуван сейф на едно бунище и се опитах да го отворя. Знаеш ли колко време ми отне? Четири минути докато обработя шайбата. Момчетата ме завариха тъкмо като се занимавах и аз им показах как един напръстник нитроглицерин е достатъчен за да се отвори сейфа. Вратата си изскочи сама от пантите.

Погледнах Логан и се ухилих:

— Огледай нещата от този ъгъл. Може да ме търсят някъде за обир на банка.

— Ами ако наистина те търсят?

Обърнах ръцете си с дланите към него.

Той повдигна рамене.

— Линдзи твърди, че има начин да се снемат отпечатъци даже и в такъв случай.

— Окей, нека го направят. Няма да имам нищо против.

— Май не ти пука?

— А защо не? Мислиш че не съм се опитвал да разбера кой съм аз ли? По дяволите, човече, изтърках праговете на армията, военноморските сили, морската пехота и бюрото на ветераните. Нищо не излезе. Половин дузина доктори и експерти си вадиха очите над пръстите ми с месеци да могат да извлекат и най-слабата следа от отпечатък. Не стигнаха до никъде.

Логан кимна с ясно изписано предупреждение на лицето му.

— Ще направя каквото мога. Открия ли нещо, веднага ще те известя.

— Преди или след като го покажеш на Линдзи?

— Зависи от това, какво ще е то. — каза ми той.

Направи завой и насочи колата към магистралата. Движението беше слабо и в двете посоки и ние карахме без да бързаме. Усещах го че търси подходящите думи и след малко ги намери.

— Какво ще правиш сега?

— Ще намеря тази Вера за която ти ми разказа.

Лицето му отново се стегна.

— Защо ти е?

— Защото тя е ключът към цялата загадка, ето защо. Нали ти продиктувах текста на онова писмо на Джони? Отнели са му всичко, и тя се е смеела през цялото това време, защото е била част от сценария.

— По дяволите! — Ръцете му блъснаха кормилото със сила способна да го строши. — Недей стоварва всичко на нейния гръб! Не можеш да си толкова сигурен!

— Още ли я обичаш?

— Не. — Той ми хвърли един бърз поглед и лицето му се покри в бръчки. — Но я обичах и може би тъкмо в това е разликата.

— Добре я познаваше?

— Достатъчно добре и достатъчно дълго за да съм сигурен че не е мръсница.

— Логан, — казах аз, — от тия няколко години, от които въобще имам спомени, съм си извлякъл заключението, че никой мъж не може да каже че познава една жена и това важи с двойна сила в случаите когато той е влюбен в нея.

Подадох му цигара и му поднесох огънче.

— В редакцията ти няма ли да се намерят някакви снимки от полицията?

Той ме изгледа над пламъчето.

— Имаме няколко. Защо?

— Може да има някоя от стаята където е бил убит Миноу.

— Може.

— Да отидем да видим, а?

Той ме изгледа отново без да каже нито дума, опъна за последно цигарата си и превключи на по-висока скорост.

Стигнахме до сградата на вестника и аз изчаках долу. Десет минути по-късно той се върна с кафява папка в ръка, бръкна в нея и ми връчи четири увеличени копия.