Мики Спилейн - Дългото очакване

На първата се виждаше мъртвия Миноу, проснат с лице напред върху бюрото си, покривката подгизнала от кръвта, която се беше стекла от лицето му. Навсякъде около него имаше купища документи върху които е работил. В едната ръка стискаше молив счупен на две, когато в последната си конвулсия го беше забил в бюрото. По пода се беше разпиляла купчина писма очевидно пак от предсмъртните му конвулсии.

Другите две показваха тялото в различен ракурс, като включваха едно отворено чекмедже от бюрото на Миноу, палтото му и шапка върху закачалката, рафт с книги, очевидно юридическите му справочници и една лавица за чадъра му. На последната снимка се виждаше пистолетът на пода.

Въртях ги и така и иначе, и пак се взирах в тях. Всички детайли изпъкваха особено добре и много от документите върху бюрото му можеха да се разчетат. Повечето представляваха части от указания, едно копие от обвинителен акт и останалото бяха всевъзможни юридически документи. Някои от разпръснатите писма бяха със щемпелувани марки, но имаше и изходящи. Един или два плика имаха надпис указващ съдържанието им и нищо повече.

Когато привърших с тях ги напъхах обратно в папката.

— Е, какво разбра сега от всичко това?

— Чудесен пистолет. — казах аз.

— И полицията е на твоето мнение. Пълен, само един куршум е изстрелян. — Устата му се стегна. — Целият е в твоите отпечатъци.

— Не са моите.

— Вярно. Неговите. Така или иначе, проверката беше много бърза. Компанията, която банката използуваше за охрана, разполагаше с отпечатъците му тук в глада. Направиха и допълнителна проверка с армейските архиви в Уошингтън.

Усетих как някаква неясна тревога сбръчква лицето ми. Нещо изобщо не беше както следваше да бъде. Измъкнах отново снимките, огледах ги внимателно и ги напъхах с отвращение обратно в папката. Запитах го:

— Ако някой му хрумне да се вмъкне в сградата?

— Не е трудно да се насили някой прозорец. Но изобщо не се е налагало. Имало е два отворени. Единият е бил в залата на гърба на съда, от която се влиза направо в кабинета на Миноу.

— Разбирам. — Подадох му обратно папката и захапах цигарата си. Нещо ме тревожеше извънредно много, но още не можех да го доловя отчетливо.

Запитах го разсеяно:

— С какво се е занимавал Миноу през онази нощ?

— Той се занимаваше само с едно нещо. Търсеше доказателства, които да уличат Серво в съпричастност в престъпления и по този начин да спаси града от мръсотията.

— Серво ли е двигателят на всичко?

— Такива като него има много, но той е единственият който има ум в главата. Не, не това е думата. Той е най-наглият и най-безмилостният. Развил е някаква форма на цивилизовано варварство, може би това е най-точната му характеристика. Притежава всичко и всеки. По дяволите, само ти можеш да му се опълчиш, никой в градската управа не смее и дума да продума срещу него.

— Вълшебна ситуация.

— За Серво. Все някой ден нещата ще се променят.

Казах му:

— Е, благодаря ти за помощта. Добре че случих на човек като теб.

Очите му се присвиха зад белязаните клепачи.

— Няма защо. Ще чакам да ми разкажеш голямата си история. А може и нещо повече.

— Вера?

— Да-а. В каквото и да се е превърнала, ще и простя всичко.

— Искаш да кажеш само да не е била убиецът или пък негов съучастник. — ухилих му се аз.

Той ме спомена с мръсна дума.

— Забравих да те питам за едно нещо. — казах аз. — Вера и Джони са работили заедно до като не изплувала аферата в банката. Колко време след случая е продължила да работи там?

— Съвсем малко. Двамата били излезли заедно в отпуск. И точно през това време ревизорите направили проверката и открили кражбата. Никога повече не я срещнах за да поговоря с нея на тая тема. Просто напусна банката и започна да се върти из игралните къщи в града. Вдигна голям шум около себе си, и точно тогава Серво попадна на нея. След това бяха неразделни до деня, в който тя просто изчезна.

— И никаква следа от нея оттогава?

— Никаква следа. — повтори глухо той.

— Трябва ми нейна снимка. Намира ли ти се?

Той пъхна ръката си в джоба и извади познатия ми вече портфейл.

— Имам една в джобчето с визитните картички. — каза ми той. — Най-отдолу е.

Прерових ги и я открих на дъното. Беше парче твърд картон с размери два на три инча. Представляваше чудесна естествена блондинка, косата и струеше като пресен мед по раменете и страните и. Фотографът я беше хванал в кокетираща поза, но в нея нямаше нищо неестествено или пресилено. Устните и бяха пълни и меки, носът леко вирнат, готова всеки миг да избухне в смях. С очи, които можеха да се смеят, и ако се наложи да станат по-твърди от диамант. Не бях сигурен кое от двете преобладава.