Мики Спилейн - Дългото очакване

Или като ваксаджийчетата, които за половин долар превиваха гръбнак до скъсване над обувките ви, а много често даже и оставаха без него.

О, Линкасъл действително беше голям град. Голям.

И в този момент видях Линдзи. Пиеше кола на щанда на една модерна версия на стар колониален магазин. Светлинната реклама над входа освен името на собственика и заведението «При Филбърт» предлагаше пълен списък на всичко което можеше да се намери вътре. Наляво храна и лекарства. Безалкохолни напитки вдясно и по-нататък бира. Железария, бои и домашни принадлежности в средните проходи. В дъното се предлагаха всички видове канцеларски стоки.

Влязох и седнах до него. Също като паякът и мис Мъфет.

— Как си, ортак? — запитах го аз, но той дори не ме погледна. Лицето му се стегна около устата и сламката малко остана да бъде прегризана на две.

— Да не ти е отхапала котка езика? — запитах го съчувствено аз.

Той бавно се обърна към мен.

— Джони, изглежда че нехаеш за здравето си.

— Който ме види, всеки ми го натяква.

— Вслушай се и в моите думи.

— Тогава си намери някои по-интелигентни ченгета. Това театро, което ми разигра сутринта, беше пълна безвкусица.

— Изглежда, познаваш добре ченгетата.

Поръчах си кока кола и сандвич.

— Познавам тия, които ги имаш в града. А ти познаваш ли ги?

— Знам всичко за тях. — изръмжа той.

— Тогава махни ми ги от главата, Линдзи. Когато успееш да ми пришиеш обвинение в убийство, прави с мен каквото искаш, но дотогава ги махни от гърба ми.

— Проклето копеле! — Гласът му се беше снишил почти да шепот.

Отгризнах солидно парче от сандвича и му се ухилих.

— Знаеш ли кое ме удивлява при теб? Та ти изобщо не ми зададе въпроса дали аз съм убил твоя приятел.

От бяс почти беше загубил гласа си.

— Не ми и трябва!

— Добре, това си е твое право, но ако все пак имаш макар и най-малък интерес да откриеш убиеца, заявявам ти, че не съм го убил.

Зъбите му се бяха превърнали в тясна бяла ивица, а очите му изобщо не можеха да се забележат в огледалото зад щанда. Продължих да си дъвча сандвича и да го поливам с кола. След като свърших, хвърлих четвърт долар върху щанда и си взех цигара от пакета на Линдзи.

— Някой ден, когато си по-спокоен при срещата ни, ще дойда с теб да ме изследваш с детектора на лъжата. — каза аз. — Няма да имам нищо против.

Той спря да дъвче сламката и очите му се отвориха дотолкова, че да мога да видя цвета им. Бяха сини. Устата му се отпусна и издутият му вид спадна. Не беше проумял нищо от думите ми. Абсолютно нищо. Така и го оставих да си седи с надеждата че все някога ще ги проумее.

Националната банка на Линкасъл се помещаваше в едно белокаменно здание в сърцето на града, разпростряло се на половин квартал площ. Влязох няколко минути преди да затворят, когато помещението почти се беше опразнило и две секунди мое присъствие беше достатъчно да настъпи пълна тишина. Беше онова безмълвие, което настъпва със спирането на машините и хората няколко минути са като вцепенени.

Зад една от стъклените преграда стоеше униформен пазач и се чудеше дали да извади пистолета или да каже здравей. Поздравих го първи, така че се отказа да вади пистолета. Преглътна с усилие, придоби малко глупав вид и изрече колебливо:

— Джони, ти ли си?

— Че кой друг може да е, татенце?

Той отново преглътна с усилие, очите му се стрелкаха наоколо с напразната надежда да получи отнякъде заповед как да действа.

— Къде е мистър Гардинър, татенце?

— Той, … той е в кабинета си.

— Ще му съобщиш ли че съм тук?

Не му се искаше, но вдигна слушалката на телефона, но не му се наложи. Вратата в дъното на залата се отвори и мъжът който застана на прага и не беше никой друг, освен самият президент. Закрачих към него по мраморния под и чух да се затварят зад мен бронзовите врати на входа.

— Здравейте, мистър Гардинър.

Изумление. Нищо, освен чисто изумление се изписа на лицето му. Хейвис Гардинър беше като ония високи и стройни мъже, със солидни професии и посивели слепоочия, с които гъмжаха всички реклами, но сега напомняше само някое хлапе видяло цирк за първи път в живота си. Загубило ума и дума.

— Искам да поговорим насаме. — казах аз.

— Каквито и нерви да имам…

Изумлението бързо отстъпи място на гнева.

— Да, влизам ви в положението, мистър Гардинър. И все пак искам да разговаряме на четири очи. За да не се тревожите излишно, ще ви съобщя, че полицията знае за пребиваването ми в града. Сега, ще разговаряме ли?