Мики Спилейн - Дългото очакване

Той стисна силно устни.

— На съвещание съм със съвета на директорите.

Изсмях му се безгласно и той сви юмруци.

— Но мога да го отложа заради теб. — добави той.

Пристъпих прага и врата издрънча с метален звук при затварянето си. В залата всички заговориха изведнъж в един глас, но всичко заглъхна когато влязохме в кабинета му с табелката «Президент» на вратата. Гардинър се обади по телефона и с няколко думи отмени съвещанието, след което се завъртя с лице към мен на стола си.

Надута мебел, плюш и махагон с всичките му гарнитури. Не ме покани да седна, но аз за всеки случай си придърпах един стол. Ако въобще ни предстоеше разговор, трябваше аз да започна. Хейвис Гардинър до такава степен се напрягаше да се овладее че беше заприличал на готов да се пръсне кръвоносен съд.

— Търся Вера Уест, мистър Гардинър. Имате ли някаква представа къде мога да я открия?

Вместо да отговори на въпроса ми той вдигна телефона и поиска да го свържат с полицията. Каза им че съм при него и поиска да узнае причините за това.

От другата страна някой го открехна какъв е проблемът.

Лицето му малко остана да се разпори по шевовете и той бавно, като в унес, пусна слушалката.

— Значи си мислиш, че си се измъкнал, така ли? — изскрибуца той.

— Точно така, измъкнах се. А сега да си поговорим за Вера Уест.

Гардинър ме изучаваше в продължение на цяла минута, като очите му циркулираха от главата ми до обувките и обратно.

— Наистина не зная къде е, Макбрайд. А знаеш ли какво щях да направя, ако бях на твое място?

— Да, щяхте да си прережете гърлото. Млъкнете и ме изслушайте за минута. Сега ще ви кажа нещо, което си е ваше право да го повярвате или не. Не съм откраднал дори и цент от ония пари. Вярно, тогава духнах, но това си е лично моя работа.

Концентрацията му, с която ме изучаваше, достигна върхова стойност. По лицето му преминаха всички изражения, на които беше способен, докато накрая се надигна и се приведе към мен над бюрото.

— Какво каза, Макбрайд?

— Това, че станах жертва на идеална инсценировка. Не е ли достатъчно ясно?

— Не, не е.

— Добре, нека тогава да опитам по друг начин. Защо бях обвинен в кражбата на ония двеста бона?

Гардинър не можеше да реши дали да се разтревожи или да се озадачи от думите ми. Той разтвори ръцете си, огледа ги, и после отново се върна на мен.

— Знаеш отлично, Макбрайд, че след като законът те е признал за виновен, едва ли аз ще съм този който ще го оспорва. Доброволното ти завръщане, дори и със застраховката, която представляват отсъствуващите ти папиларни линии, все пак променя донейде нещата.

— Не може да бъде и другояче, — казах аз. — Никой досега не си е направил труда да изслуша моята гледна точка.

— Каква е твоята гледна точка?

— Кажете ми първо какво се случи тогава.

Ръцете му се разпериха в жест на отчаяние.

— Аз… аз просто не знам вече какво да мисля, Макбрайд. Единствено мис Уест имаше достъп до онези поверителни счетоводни документи. Те просто не и влизаха в работата. Един ден съвсем случайно я видях че ги е взема от сейфа и я запитах за какво и са. Каза ми че ти трябвали. Проверих от любопитство за какво става дума и открих доказателство за извършена измама.

— Колко липсваше?

Устата му се намръщи, сякаш му бях задал абсолютно глупав и излишен въпрос.

— Точно двеста и една хиляди и осемдесет и четири долара. — каза той.

— Много съмнително число.

— Същата мисъл изказа и областният прокурор. Това беше сигурен белег, че кражбата щеше да продължава. Осемдесетте и четири долара бяха остатъка от една сметка, която все още не беше приключена изцяло.

— Разбирам. И какво стана после?

— След като пуснах в отпуск теб и мис Уест, веднага се свързах с областния прокурор, който на свой ред доведе държавния финансов ревизор. Откриха липсата и доказаха, че ти си извършителят.

— Било е много мило от тяхна страна.

— Макбрайд… защо избяга?

Щеше ми се да съм в състояние да му отговоря на този въпрос. Ако знаех отговора, това означаваше че всички проблеми отпадаха. Повдигнах неубедително и за самия себе си плещи.

— Просто духнах, и това е. Бях много уплашен и не можех да разсъждавам. Но вече съм тук и това е по-важно.

— Върна се за да се оправдаеш?

— За какво друго?

Той се отпусна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Това е просто… невероятно, абсолютно невероятно. Не знам… не знам дали да ти вярвам или не.

— Това си е ваша работа.

— Но ако ти… ако ти казваш истината, то тогава искам съдът да обяви че си невинен. До този момент изобщо не съм се съмнявал във вината ти. — Той ми се усмихна мъдро. — Човек често допуска грешки, и аз не правя изключение от това правило, но винаги съм полагал всички усилия да ги поправя на време, Макбрайд. Ще запазя преценката си до момента когато всичко бъде изяснено. Но така или иначе ще използувам всичките средства, с които разполагам, за да се добера до истината. За нещастие всичко е против теб. Можеш ли да ни дадеш нещо с което да започнем?