Мики Спилейн - Дългото очакване

— Извинете, не ви разбрах?

— Никой не ви гледа.

— Мен?

— Краката. Гърдите. Най-дългите и най-големите в града. Никой не ги гледа. Всички гледат часовника.

Очите и пробягаха по стената към часовника и после свериха с ръчния и часовник.

— Часовникът е верен. — каза тя.

— Забрави. Искам да видя Лени.

Такова тяло да се похабява под такъв мозък!

— О! Съжалявам, но ще трябва да почакате. Почакайте… Лени ли казахте?

— Точно така.

— Негов приятел?

— Възможно е така да се окаже.

Устните и отново се издърпаха над зъбите и в опита и да се концентрира върху следващия въпрос.

— Ако е по някакъв важен бизнес, то тогава вие…

— Не е бизнес, сладур.

— О! Значи тогава сте приятел. Е, ще му предам че сте тук. Как се казвате?

Казах и. Тя вдигна слушалката, изчака да я свържат, и после предаде на някого, че мистър Макбрайд чака да бъде приет. Зад мен шумът от гласове стихна. Всички зачакаха да станат свидетели на изхвърлянето ми оттук.

Останаха разочаровани. Русокосата хубавица кимна тържествено на телефона и пусна слушалката.

— Мистър Серво ще се радва много да ви види. Още сега.

— По-добре да постоя тук и да ви се порадвам.

— Но мистър Серво каза…

— Знам. Няма да пропусна срещата.

Лицето и отново се напрегна в размисъл, но след малко просия. Най-после беше схванала интимната ми мисъл. Сигурно и беше струвало огромно усилие.

Прекрачих прага на вратата зад нея и се озовах във втора приемна. Този път зад бюрото на стола се беше изтегнал едър шегобиец, който дъвчеше края на пурата си. Палците му бяха пъхнати под мишниците, а от джоба му се подаваше палка.

— Влизай. — каза ми той и ми посочи към единствената врата от която се излизаше от стаята.

Влязох.

Залата беше дълга най-малко тридесет фута с прозорци на две от стените. Който и да я беше обзавеждал, сигурно беше разполагал с подписани чекове без указани суми върху тях. Едно огромно гладко махагоново бюро играеше ролята на трон, изправено на средата, и царят беше заел мястото си зад него.

И наистина видът му беше царски. Такъв му беше и костюмът на черно-бели райета. Царско му беше и безупречно избръснатото лице. Царски му бяха и тъмните вежди и започналата да посребрява по слепоочията коса. Царска му беше и охраната, състояща се от двама юнаци яхнали тапицирани столове, чиято единствена грижа в живота бе да бдят ден и нощ над живота на скъпия им суверен.

Лени Серво седеше и ме гледаше с поглед който се стараеше да изчисти от всякакво изражение.

Приветствах го със:

— Здравей, левак. — и се ухилих на усилието с което стегна устата си. Около носа му изпъкнаха бели ивици.

Боклукът с дървено изражение на лицето си не можеше да повярва на очите си. Той се изправи бавно от стола си, изглади с ръка гънките от зеления си габардинов костюм и разлюля ръце покрай тялото си. Трепереха съвсем отчетливо. Очите му се бяха превърнали в малки черни цепки над побелелите му устни и той изрече:

— Ти, мръсен кучи сине, ти…

Другият юнак предпочете да остане на мястото си, опитвайки се да разбере какво става.

Гласът на Лени прозвуча като приятно, леко дрезгаво излайване. Беше кадифен, но ако повдигнехте кадифето, отдолу щяха да лъснат кучешките зъби.

— Сядай, Еди. — заповяда му той. — Мистър Макбрайд просто е дошъл да се видим, нали няма да забравиш?

През цялото време не отделяше подигравателния си поглед от мен.

Атмосферата на стаята буквално беше изпълнена с ненавист. Или може би страх. Сляпа и неконтролируема емоция. Тя правеше Лени обтегнат като струна, дори и да полагаше всички усилия да го скрие. Всички ме гледаха така, сякаш бях някакъв каприз на природата. Пъхнах цигара в устата си и я запалих като им дадох още малко време да ме огледат от всички страни и когато реших че вече имат добра представа за мен, придърпах един стол с крака и се отпуснах на облегалката му. Издухах цигарения дим в лицето на Лени, без изобщо да прекъсвам усмивката си.

Момъкът, когото Лени беше нарекъл Еди, ме напсува отново.

Казах:

— Аз се върнах, авер. И искаш ли да знаеш защо?

Някакво малко мускулче помръдна в горната част на бузата му. Ъгълчето на устата му се раздвижи и той понечи да се усмихне.

— Чакам да чуя.

— Къде е тя, Лени?

Усмивката му изчезна моментално.

— Това е нещо, което и аз бих искал да знам. — каза той.

Размърда се на бюрото си.

Аз се ухилих още повече.

— Ти си такъв мърляч, Лени, че просто се чудя какво толкова е намерила в тебе.