Мики Спилейн - Дългото очакване

Тръгнах да излизам, когато тя ме спря с плачлив глас:

— Забрами да ме съблечеш.

И ми се захили с разфокусираните си от манхатъните очи, но вече напълно разбудена.

— Ципът ходи чак до долу. — каза ми тя.

— Знам. И сутиенът ти се държи само на една кукичка, а чорапите си ги залепила за бедрата с със скоч-лента.

Закикоти се отново и бавно повдигна единия си крак. Роклята и се събра чак на корема и останаха само атлазената и кожа и найлонът, които раздухаха пожар в гърдите ми.

— Позна. — рече тя. — А сега ми свали ципа.

Пъхнах две цигари в устата си, запалих ги и хвърлих едната на леглото и до нея.

— Някой друг път.

Знаеше как да разпалва огън в мъжкото сърце. Спусна крака си и я хвана с пръстите на крака си.

— Ти си опасен.

— Да, истински убиец.

Ухилих се отново и тръгнах.

Пусна ме само до входната врата.

— Стига да искаш, винаги можеш да се върнеш тук и да се скриеш от Серво. Завинаги.

Чудесно дете. Направо ме задължаваше.

— Може и да го направя. — извиках аз в отговор. Излязох и хлопнах вратата, като се уверих че се беше заключила и влязох в асансьора.

Едва след като стъпах на улицата се сетих, че исках да я питам дали не щипе много противно кислородната вода.

Очаквах супермодерна кооперация с портиер. Оказа се стандартен жилищен блок на шест етажа с автоматичен асансьор. Очаквах бронзово мандало на входа с големината на рулетка. Оказа се месингов бутон. Очаквах името да е изписано със златни букви. Оказа се обикновена визитна картичка в стоманена рамка.

Очаквах вратата да се отвори от всеки друг, но не и от сънлива нимфа с червена като пожар коса, която ми предложи чашата си вместо поздрав. Приех я, защото очевидно това беше възпитаният отговор на това приветствие.

Подадох и я обратно, след като отпих половината.

— Винаги ли отваряш вратата в този вид?

— Обичам да ходя без дрехи. — измърка тя.

— Няма ли недоволни?

Тя ми се ухили сякаш бях разказал последния виц и си допи чашата.

— Продаваш ли нещо?

— Не, а ти?

— Вече е продадено. — каза тя. — Трябва ти Лени, нали?

— Точно така. — излъгах аз.

— Няма го, но можеш да го почакаш вътре.

Тя придържа вратата отворена и я затвори зад мен. Сега вече обстановката беше точно такава каквато я бях очаквал. Навсякъде плюш. Истински. Имаше стая с книги, стая с барче, стаи с всякакви хитрини за живота и една специална стая с огромно легло, готово за използуване.

Огледах всичко, което можеше да се види, но трябваше вече да спра, защото тя се сгуши на един натруфен стол, абсолютно гола, и ме наблюдаваше над ръба на чашата. Голите жени не могат да се опишат току-така, когато влизате някъде и те ви посрещнат от прага. Те са голи и толкова. Те са бели и пластични и всичко им е в движение едновременно. Наблюдавате ги известно време и след това привиквате с тях. Тогава ви се връща и речта.

— От колко време си тъдява, сестричке? — запитах я аз.

— О, много отдавна. Сигурно има години. Да не си ченге?

Преди да успея да отговоря, тя поклати глава и косата и заля гърба и.

— Не, не може да си ченге. Едно ченге никога не би влязло тук. Приятел може би?

Отново поклати глава.

— И това не си. Един приятел ще си помисли хиляда пъти преди да влезе тук. Репортьор? Не, не си репортьор, защото вече щях да съм изнасилена.

Тя се разкикоти на стола и отпи от чашата си, като се мъчеше да се прави на сериозна.

— Не, ти можеш да бъдеш само враг. Това е единственото обяснение.

Запалих цигара и зачаках да остави чашата. Трябваше да се извие, за да стигне масичката с кафето и го направи с лениво змийско движение. После се облегна на стола и се протегна, гърдите и щръкнаха, после прибра стомаха си ш се отпусна.

— Знаеш ли какво ще ти направи Лени, ако те завари тук?

— Не, кажи ми.

Още едно налудничаво кикотене.

— Ще развалим целия майтап. Не, ще почакам. Можеш да говориш и да ме гледаш, докато чакаме. Както обичаш. — Тя отново се протегна за чашата, успя да изкопчи от купата бучка лед и я засмука. — Сега говори. — каза тя.

— Чувала ли си някога за момиче на име Вера Уест?

Бучката лед пада в скута и. Тя успя да го изрови след бесни движения и ме изгледа навъсено.

— Лени няма да те хареса.

— Не съм се и надявал. Та да се върнем на въпроса.

— Чувала съм за нея.

— Къде е тя?

— О, няма я и аз вече се грижа за Лени. Кой се интересува?

— Аз се интересувам, сестричке. Къде е?

Тя тръсна нетърпеливо глава.

— Откъде да знам? Толкова отдавна я няма, че никой не знае къде е. Едно време беше тук, и после изчезна. Ей-така. А и освен това, не я обичам.