Мики Спилейн - Дългото очакване

— Намерете Вера Уест. — казах аз. — Тя знае отговорите.

— Знаеш ли какво стана с нея?

— Чух някои неща. Първо случая със Серво, после изчезването и.

— Тогава знаеш точно толкова, колкото и аз.

— Ще я потърсите ли?

— Съвсем определено. Най-малкото незабавно ще задействувам застрахователната компания.

— Не остави ли нещо след себе си когато напусна? Някакви писма или нещо от тоя сорт?

— Не, беше почистила идеално бюрото си. Оттогава не ни се е обаждала. Дори и да е започнала нейде работа, не ни писала за препоръка.

Погледнах го за секунда и кимнах. Хвърлих поглед наоколо из стаята с подчертано внимание, като се усмихвах и клатех глава едновременно, сякаш се радвах, че най-после съм се върнал у дома.

— Знаете ли, много ми липсваше тая обстановка. Ще мога ли да хвърля един поглед на бившето си работно място?

Той се опита да намери вежлив отказ.

— Наистина не виждам…

— О, нали знаете как е, когато се завръщаш след петгодишно отсъствие. Познатите места даряват покой.

Идеята изобщо не му се понрави. Един бизнесмен не прави подобни неща. Показа с тежка въздишка че отстъпва пред каприза ми и стана. Ако не беше толкова потресен от появата ми, сигурно щеше да ме хване за ухото и да ме изхвърли навън. Тръгнах след него. Поведе ме през вратата, после по коридора, минахме две врати с дебели метални решетки и накрая се озовахме в кабинките на касиерите, които не се различаваха по нищо от които и да били други кабинки в които да били други банки в страната или по света.

Един момък с ярко изявена гърбица се бе привел на един стол. Огледа се, като влезнахме, и продължи работата си. Цялото пространство пред него беше заето с пачки банкноти. От двете страни ни стола му го подпираха малки индивидуални стелажи с документи. На страничните маси лежаха разтворени три главни счетоводни книги. Видях двата алармени бутона, единият до крака му, а другият до коляното му. Дръжката на пистолет се подаваше от рафтчето под масата над дясното му бедро. Докато го наблюдавахме изтърва монета от десет цента. Веднага се смъкна от стола и се пъхна под плота да я търси. Сигурно присъствието ни го изнервяше.

Отдръпнах се ухилен от кабината и затворих вратата.

— Не разбирам… — започна Гардинър.

— Просто съм сантиментален. — промърморих аз.

Сантиментален, глупости. Просто ми беше мъчно за Джони. Даже и да беше задигнал ония пари, това щеше да бъде достатъчен повод да бие шута на всичко това. Сега вече почвах да го разбирам защо беше офейкал. Навън беше кално, дъждът те мокреше до кости, псуваха те и каталясваше до смърт, но поне беше свободен. Въздухът около теб беше чист и свободен.

Гардинър тръгна към вратата, отключи я, и ме поведе през решетките към залата с входната врата. Животните в клетките прекъснаха сплетните и се опитаха да демонстрират висока трудова активност. Пазачът отключи входната врата и я задържа отворена. Гардинър каза:

— Нали няма да се отдалечаваш от града?

Усмивка раздели лицето ми на две. Беше от онези усмивки, които казваха без думи че някой ще умре преди да го напусна, ако изобщо го направя.

— Няма. — обещах му аз.

На плочата пишеше «Линкасълска Бизнес-Асоциация». Беше от бронз в рамка от махагон и вградена в стената. Офисът заемаше първия етаж на сградата и никоя от вратите не сварваше да се затвори докрай, защото непрекъснато някой или влизаше или излизаше. Избрах това което беше да е най-вероятно главния вход и пристъпих вътре.

Пазач в синя униформа ме поздрави учтиво по негово мнение и ми посочи реда от пейки покрай стената. Една дузина мъже и възрастна жена вече се бяха настанили и чакаха. Повечето от тях почукваха с пръсти по куфарчетата и хвърляха жадни погледи към часовника над бюрото над секретарката.

Аз хвърлях жадни погледи към секретарката.

Тя си ги заслужаваше. Роклята и нямаше връхна част. Вместо нея имаше много сложна кройка която напомняше две ръце промъкнали се зад гърба и и сграбчили я за гърдите. Седеше достатъчно отдалечена от бюрото, така че нищо да не спира погледите отправени към краката и. Роклята беше черна. Така се постигаше най-голям контраст с платинено-русата и главица. Само жарсето можеше така плътно да прилепва по тялото и. Едното и бедро небрежно почиваше върху другото, но когато ги разменяше мъжете на пейките срещу нея сигурно тихо полуприпадаха.

Застанах до бюрото и казах:

— Трябва да нагласите часовника.

Тя вдигна поглед от визитните картички които подреждаше пред себе си с лице все още набръчкано от усилията да си спомни азбуката.