Мики Спилейн - Дългото очакване

Започваше големият майтап. Юнаци, които ги биваше повече от ченгетата в проследяването на даден човек. Юнаци със снайперистки пушки със заглушители, които не даваха пет пари че в непосредствена близост до жертвата им играеха деца. Това окончателно разсея съмненията ми.

Заобиколих колкото може по-бързо квартала и се добрах до един ъгъл, от където се виждаше библиотеката. Срещуположната на библиотеката страна на улицата беше заета от частни домове, за които бях сигурен че не беше стреляно от там. Нямаше да пропуснат от толкова близко разстояние.

Но зад частните къщи се издигаха жилищни блокове в колона с чудесни плоски покриви, които предлагаха идеални условия за един стрелец. Нямаше никакъв смисъл да хукна да го търся. Беше имал достатъчно време да разглоби оръжието и да го пъхне в съвсем невинна пазарска чанта.

Воден от чисто любопитство пресякох улицата и се запътих към блоковете. Спрях се на първия. Беше пететажна сграда като всички останали и с автоматичен асансьор. Използувах то до последния етаж, излязох от него, и се качих по тясната стълба на покрива. Колко лесно било.

Някакъв мъж се мъчеше да прикрепи телевизионната си антена към комина и ме поздрави с кимване на глава.

— Да се е навъртал някой наоколо преди няколко минути?

Пусна ключа и се изправи, като протегна с наслада краката си.

— Хм, не съм много сигурен, стори ми се че преди малко чух някаква врата да се затваря по-надолу.

Благодарих му. Той се върна към антената, а аз прекрачих преградата която делеше двете съседни сгради.

Библиотеката на практика се виждаше от всеки покрив, но стълбите на входа можеха да се обстрелват само от два.

Беше използувал първия от тях.

Не беше прост. Не оставяше никакви следи след себе си. Нямаше нито празни гилзи, нито драскотини по парапета, където някой безгрижен стрелец би подпрял оръжието си, нито някакви изхлузили се от джобовете дреболии, когато стреляш от легнало положение, абсолютно нищо. Бях готов даже да се обзаложа че копелето се беше отървало даже от дрехите си, за да избегне и най-малкия риск от евентуални следи по тях.

Беше хитро копеле наистина, но не чак дотам, че да се сети да заличи следите, които бяха оставили лактите и подметките му. В чакъла се бяха образували четири малки, но съвсем отчетливи ямички, и когато се опитах да ги покрия с тялото си, лактите ми се оказаха цели осем инча напред.

Юнакът беше въздребен. Някъде около пет фута и шест инча. И щеше да се смали още повече когато ми паднеше в ръцете.

Възползувах се от същия вход, който и той беше използувал, и не срещнах жива душа по пътя си. Стигнах до ъгъла и после до главната улица, без да получа куршум в гърба.

Часът беше станал десет и десет и оползотворих следващите тридесет минути в покупка на ново сако. Магазинът за огнестрелно оръжие беше редом с конфекцията. Витрината му беше отрупана с пистолети от всякакъв калибър и вид и аз бях готов да се обзаведа на часа с един такъв, ако не беше предупреждението на витрината, че трябва да имаш разрешително за носене на оръжие.

Ако искаш да застреляш някого, трябва да имаш разрешително.

Две врати по-надолу имаше будка за пури с телефонен автомат на стената. Старицата зад щанда ми развали един долар на монети и аз намерих телефонния номер на Линкасъл Нюз в телефонния указател.

Оттатък ме поздравиха и поисках да говоря с Алън Логан. Последва бърза серия от изщраквания и чух гласа му.

— Логан на телефона.

— Зает ли си много в момента? — запитах го аз.

— Кой се обажда?

— Не е толкова интересно. Искам да говоря с теб.

— Какво си наумил, приятелю?

— Нещо, от което ще направиш хубава статия. Опит за убийство.

Повече не му и трябваше.

— Не съм зает. Защо?

— Подбери някое хубаво местенце, където можем да се срещнем. Да няма хора, нали разбираш?

— Имаш предвид ченгета, нали?

— Включително и тях.

— Има един бар на брега на реката. — каза той. — Казва се Скиото Трейл и всеки момент трябва да отвори. Собственикът ми е приятел и можем да си поговорим спокойно в задната стая.

— Окей. След половин час става ли?

— Добре.

Окачих слушалката и се спрях пред щанда. Старицата ми обясни къде беше крайбрежната улица, но аз нямах намерение да бия три мили път пеша до там. Повиках по телефона такси и докато го чаках изпих една газирана вода.

Шофьорът ме запита:

— Накъде?

— Знаеш ли Скиото Трейл но крайбрежната улица?

— Разбира се, но те още не са отворили.