Мики Спилейн: Дългото очакване

Витаеше из небесата докато аз си проправях до него път през тълпата. Стоях и го гледах докато нещо не му заседна в гърлото и спря въздуха му. Нямаше никакво основание да се съмнява във всичко онова, което му казвах с очите си. И после се превърна в нещо с мъртвешко бледи устни и очи, което се строполи в безсъзнание на пода.

Изпих една бира и излязох след като го изнесоха на носилка. Всички бяха единодушни че е припаднал на най-интересното място.

На другата сутрин щях да ида при него да ме обръсне и да го помоля да ми доразкаже историята лично. И след този случай щеше да си остане завинаги само бръснар, който никога повече нямаше да обели зъб пред полицията.

Но до сутринта имаше много време и ме чакаше много работа. Таксито, с което бях дошъл, още ме чакаше отвън и му казах да ме откара на гарата. Пътят ни минаваше точно през центъра, така че имах случая да го разгледам подробно през работното му време.

Изглеждаше наистина чудесно. Също както го описваха вестниците, радиото и статиите по списанията. Сигурно сте чували за тоя град. Много отдавна било едно наистина хубаво и приветливо градче. Топилна пещ в подножието на планината превръщала рудата в медни слитъци и всички били щастливи. Те били солидни и стабилни момчета, които работата не можела да уплаши.

И приказката щеше да продължава в същия стил, ако не бил гласуван сухия закон. Линкасъл наложил закона без особени затруднения, но не на това мнение били заобикалящите го три големи града, и в резултат на несъгласието им всеки на когото му пресъхвало гърлото трябвало само да мине по моста в Линкасъл и да си го разкваси. И не след дълго вече в него можело да се намери от птиче мляко. Линкасъл се превърнал в това, което наричат открит град. Малкият Рино. На десет фута навътре от тротоара гъмжеше от игрални зали, маси за залагания, рулетки, игрални автомати… каквото ви душа поиска, по дяволите. Никой вече не бил такъв глупак, че да се блъска в топилната пещ. И наистина, защо да се поти, след като игралните къщи плащаха луди пари за крупиета, портиери, биячи, охрана, касиери и какво ли още не.

Чудех се дали щеше да им се досвиди да пратят на наемен убиец да пречука областен прокурор, който не одобряваше техните действия.

Шофьорът придържа вратата ми отворена.

— Дотук сме, авер. Долар и половина.

— Заповядай два. Не са много.

Хлопнах вратата и се изправих на платформата.

Гарата на практика беше опустяла. Цветнокож младеж се беше сгушил в една ръчна количка, подложил за възглавница под главата си пощенски чували, а вътре в чакалнята жена с дете на ръце дремеше на една пейка. От другата страна на платформата, в последния терминал, лежеше стаен като мъртвец тъмен автобус. Точно до него беше мястото, където се бях сблъскал с онова животно. Взирах се внимателно в мрака да зърна евентуалното му присъствие.

Чаках дълго, но нищо не помръдна в мрака. Изглежда онзи проверяваше само пристигащите автобуси. Прекосих платформата, спрях се пред входа, огледах се бързо наоколо и се шмугнах вътре.

Старецът тъкмо затваряше прозорчето на гишето си когато ме зърна. Гласът му се изгуби сред трясъка на решетката и последвалото я дрънчене на кепенеца. Вратата на кабинката му се отвори и той ми замаха бясно с ръка. Беше толкова възбуден, че подскачаше като козле докато провери дали вратата е заключена и после събра заедно две пейки.

— По дяволите, Джони, — избъбра той с клатеща се наляво и надясно глава, — направо ме съсипваш. Сядай, момчето ми.

Седнах.

— Някой видя ли те като идваше насам?

— Никой. И да са ме видели, какво?

Усетих отново озадачения му поглед, докато си приглаждаше мустаците.

— Четох вестниците и чух хората да се разправят. Защо си тук и каква е тази превръзка на главата ти? Те ли ти го направиха?

— Да, те са авторите. — признах си аз.

— По дяволите, няма ли да приключваш вече?

— Няма много за приключване. Един юнак на име Линдзи искаше да си поговорим. Поговорихме си. Разговорът позагрубя малко и си го довършихме в болницата. Линдзи си мисли че скоро пак ще си поговорим.

— Никога не съм си мислил, че си такъв глупак, Джони. За всякакъв съм те мислил, но не и че си глупак.

— Че за какъв друг си ме мислил?

Толкова бързо му го изстрелях, че той се размърда неудобно.

— Аз… съжалявам, синко. Не исках да го зачеквам пак. — Лицето му се сгърчи. — Прощавай, може би сгреших.

Неловки ситуации като тая се оправят най-добре като прекъснеш, за да си запалиш цигара. Точно това и направих. Още не бях наясно за какво намеква и не исках да си разкривам картите, като му задавам въпроси за неща, които трябваше да са ми известни.