Мики Спилейн: Бърз е моят револвер

— Не е била идентифицирана… Знаеш ли й поне името?

— По дяволите, не. Беше червенокоса и затова я нарекох Рижата. Дай да видя.

Прегледах написаното сам. Тялото било намерено в два и половина сутринта на улицата. Явно е била там доста време, преди някой да си е размърдал задника да повика полиция. Някакъв младок, който минал два пъти покрай нея, казал на полицая, че я помислил за пияна. Съвсем логично. Навънка е фрашкано с пияни по това време. Няма смисъл да ги търсиш специално, те са навсякъде. Но любопитното е, че в нея е нямало никакви документи за самоличност.

Сгънах вестника и поръчах:

— Оправяй се тук без мен. Ще се поразтъпча малко.

— Във връзка с момичето ли?

— Да. Ще се опитам някак да помогна при идентифицирането й. Звънни на Пат и му кажи, че след малко ще намина към него.

Реших да оставя колата където си беше, взех такси и скоро се озовах пред зданието от червени тухли, където се помещаваше офисът на Пат Чембърс. Струва си човек да се запознае с него. Той е капитан от отдела за убийства и полицай от главата до петите, въпреки че на пръв поглед изобщо не му личеше. Беше млад и пълен със знания и амбиция да се придвижи нагоре, най-добрият образец на полицейска ефективност, за който мога да се сетя. Не е често явление пазител на реда да дружи с частен детектив, но Пат прекрасно разбираше, че мога да стигна до места, недостъпни за закона, а той, от своя страна, беше в състояние да направи много неща, с които аз не бих се справил. Това, което беше започнало като скромно съглашение за делово сътрудничество, бе прераснало в здраво приятелство.

Посрещна ме в лабораторията за балистични експертизи.

— Здрасти, Майк! Какво те води насам толкова рано?

— Един проблем, приятелю. — Разгънах вестника и му показах снимката. — Откри ли нещо за нея?

Той поклати глава.

— Не… но ще разбера. Да отидем в кабинета.

Заведе ме в кубическата дупка над лабораторията и ми кимна към едно кресло. Докато палех цигара, той придърпа телефона, помоли за някакъв допълнителен номер и скоро бе свързан.

— Тук е Чембърс. Искам да разбера дали успяхте да установите самоличността на онова момиче, дето го е блъснала кола.

Изслуша отговора и се намръщи.

Почаках, докато остави слушалката и попитах:

— Е, какво?

— Нещо необикновено — смърт поради счупване на врата. Едно от момчетата не харесало гледката и те изчакват с причината за смъртта, докато не се направи ново изследване. Имаш ли нещо да ми кажеш.

— Нищо. Бях с нея в нощта, преди да бъде убита.

— Така ли?

— Беше проститутка. Почерпих я с кафе в бара и си поговорихме.

— Спомена ли как се казва?

— Не. Всичко, което успях да измъкна, беше прякорът й — Рижата. Това стигаше за момента.

Пат се облегна назад в креслото.

— Значи не знаем коя е тя. Дрехите й са нови, в чантичката й са намерени шест долара, няколко дребни монети и нито един белег по тялото, по който да я идентифицираме. На Дрехите няма клеймо от пералнята.

— Знам. Дадох й сто и петдесет долара, за да се облече прилично и си намери подходяща работа. Очевидно е успяла.

— Ставаш великодушен!

Тонът му беше като на Велда и аз се ядосах.

— По дяволите, Пат! Не ми говори и ти тези глупости! Не мога ли да си поиграя на светец за пет минути, без някой да ме подиграва за това? Виждал съм достатъчно такива като нея, може би повече, отколкото ти си виждал. Мислиш, че някой ще им протегне ръка за помощ? Как пък не! Но ако могат, ще ги изцедят до последната капка. Харесвах момичето; това променя ли нещата? Да, беше проститутка, но не се опитваше да ме сваля и аз й направих услуга. Може би е потънала в мечти за бъдещето и е забравила да си отваря очите, като е пресичала, и виж какво стана. Винаги, когато се докосвам до нещо, то загива.

— Чакай, Майк, не ми скачай. Знам как се чувстваш… странното е, че изглежда си излязъл от ролята си.

— О, много съжалявам, Пат. Това ме изкарва от нерви.

— Най-малкото ми даде ценна информация, с която да продължа разследването. Щом си е купила нови дрехи, можем да открием къде е сторила това. Ако имаме достатъчно късмет, можем да открием старите й парцали и да намерим клеймото на пералнята.

Каза ми да го почакам и запраши надолу по коридора. Останах пет минути сам и проклинащ хората, които оставяха децата си без надзор. Има дяволски много начини да умреш. Те просто те завличат в някоя дупка и ти виждат сметката, а наоколо няма никой, освен червеи — червеите обаче не могат да викат. Пат сигурно щеше да открие коя е тя. Ще положи малко повече усилия в издирването и скоро родителите й ще се появят, изкривени от мъка. Не че ще помогне много, но най-малкото щях да се почувствам по-добре.