Мики Спилейн: Бърз е моят револвер

Пат се върна доста кисел. Можех да се обзаложа, че знаех какво ще ми каже.

— Долу изследваха тази следа. Продавачите в магазина твърдят едно и също… взела е със себе си старите дрехи, когато е облякла новите.

— Тогава трябва да ги е оставила вкъщи.

— Аха. Не ги е носила със себе си, когато е била намерена.

— По дяволите, това също не ми харесва, Пат. Когато едно момиче си купува нови дрехи, тя не иска дори и да гледа старите, а това, което тя носеше, когато се срещнахме, беше отдавна излязло от мода. Вероятно ги е хвърлила някъде.

Пат протегна ръка към масата и взе бележника си.

— Според мен най-доброто, което можем да направим, е да публикуваме снимката й и да се надяваме, че някой ще я познае. Същевременно ще изпратим няколко човека да разследват около мястото, където си я срещнал. Това устройва ли те?

— Да. Предполагам, че не може да се направи нищо повече.

Той сгъна вестника, но преди да успея да му кажа къде се намираше барът, влезе лаборантът в бяла престилка и му подаде листата с отчета. Пат погледна написаното, очите му проблеснаха и ме изгледа странно.

Не можех да разбера за какво става дума, затова го зяпнах на свой ред. Без да каже дума, той ми подаде отчета и освободи лаборанта с кимване на глава. Информацията беше същата, която ми даде и Пат, но долу в ъгъла някой беше добавил нещо с разкривен почерк. Ясно се казваше, че макар вероятно смъртта да е настъпила вследствие на нещастен случай, не се изключва и възможността за убийство. Такова счупване на врата можеше да стане само при изключително странно стечение на обстоятелствата.

За първи път, откакто познавах Пат, той реагира като полицай.

— Много любопитна история ми разказа, Майк. На каква част от нея трябва да повярвам? — Гласът му пращеше от сарказъм.

— Върви по дяволите! — отвърнах му аз хладно, макар че отвътре ме изгаряше.

Прекрасно разбирах какво става в мозъка му на бюрократ. Точно защото си бяхме подвили опашките при няколко заплетени случая, той си мислеше, че нарочно му ги пробутвам.

— Ти не беше лошо момче, Пат — казах аз бързо. — Преди си правехме услуги, без да си задаваме въпроси, нали? Някога да съм ти стоварвал нещо на главата?

Той се опита да отговори нещо, но аз го прекъснах:

— Да, разбира се, пътищата ни на няколко пъти се пресякоха, но тогава ти винаги ми стоварваше всичко на гърба още преди да започнем, защото си полицай. А аз не мога без информация… всичко, което мога, е да защитавам клиентите си. Откога си започнал да смяташ, че ти се мотам из краката?

Този път Пат се ухили.

— Пак ще трябва да се извинявам днес. Направи ми още една услуга и си представи, че имам наполовина основателни причини да бъда подозрителен. На теб вратът ти е здрав, защото си вършиш сам работата и нямаш нищо против да получиш малко безплатна информация дори от мен, но аз не те обвинявам за това. А аз трябва да се грижа вратът ми да остане цял, защото много добре знаеш какъв натиск се оказва върху нашия департамент. Ако ни спипат натясно, ще трябва да отговаряме пред доста хора.

Той продължи да говори, но аз не го слушах. Очите ми продължаваха да се разхождат по отчета, докато думата „убита“ започна да подскача като жива. Виждах Рижата, с двете мили трапчинки на бузите, целуваща пръста си и грейнала в усмивка, предназначена само и единствено за мен. Проститутка, а можеше да бъде истинска лейди; приятел за няколко безумно кратки мига…

Бях я загубил завинаги.

Стомахът ми се сви на буца, защото Рижата не беше единствената, която си спомнях. Спомнях си много добре и Зализания, с неговия пистолет и гнусната му усмивка. Рижата беше ужасена до смърт, когато го видя… Ноктите ми се впиха болезнено в собствената ми плът и започнах да псувам под носа си. Винаги става така — тази лудост, която ме обзема, когато ми се иска да пречукам някой кучи син, а няма нищо, което да хвана, освен въздух. Знаех дяволски добре какво може да е станало след това. Те вероятно са се отказали да я убеждават повече и единственият им аргумент е останал смъртта.

— Дай ми информация, Майк — каза Пат.

— Няма какво да ти давам — отвърнах му аз. — Изпомпан съм до дъно. Подобни неща ме съсипват окончателно. Бих могъл и аз да съм убиецът.

— Защо смяташ, че е убийство? — попита Пат и ме изгледа внимателно.

Хвърлих листа на масата.

— Не знам, но тя е мъртва. Какво значение има как е умряла? Мъртвият си е мъртъв и за него няма значение как е бил убит.

— Да не стигаме до крайности, Майк. Кажи ми това, което ти знаеш, а аз не знам.