Мики Спилейн: Аз, единакът!

— Къде?

— Къде, къде, да го убият, сеньор. Каза, че отивал… как точно го каза… да уреди нещата.

— Мангизите са твои.

— Наистина ли са мои?

Подхвърлих пистолета в ръката си и след това го тропнах на масата.

— Разбира се, че са твои — успокоих я аз. — Защо не?

Тя вдигна пистолета, огледа го внимателно и след това отново го остави на масата.

— Много съжалявам… насмалко да те застрелям.

— Трябва да съжаляваш повече, че не си го направила. Това е все пак сравнително лесен начин снимката ти да се появи в сутрешните вестници.

Усмивката й беше мрачна.

— Да, като Хуан. — Тя отвори едно чекмедже в бюфета, извади оттам две заглавни страници от сравнително скорошни броеве на местните вестници и ми ги подаде. На едната Хуан беше герой, на другата мъртвец.

Но на втората имаше нещо, което си бях мислил, че ще открия. Шофьорът на камиона, който беше ударил Хуан, седеше на бордюра и плачеше.

Тръгнах към вратата. Преди да я отворя, попитах:

— Хуан споменавал ли ти е някога името Лодо?

— Лодо? Си. Два пъти съм го чувала да казва това име. Беше по времето, когато стана потаен.

Отново затворих плътно вратата.

— Кой е той?

— Каза това име насън, сеньор. Дори не съм го питала.

Затворих внимателно вратата зад гърба си и слязох надолу по стълбите.

Беше започнало да вали и над улицата се разнасяше зловоние.

Камионът, който беше премазал Хуан, беше от автопарка „Абърт“ в Бруклин. На забързания дребен бос обясних, че съм застрахователен детектив, а той ми каза, че разполагам с двадесет минути до пристигането на Хари Пийлър, затова да съм седнел да го изчакам.

В пет и четиридесет влезе нисък слаб мъж с посивели коси и момичето, което беше в помещението, се обърна към него:

— Този господин чака за среща с тебе, Хари. Застрахователен детектив.

— Вие във връзка със… злополуката, предполагам.

— Ами да.

— Беше ужасно. — Той ме погледна унило. — Приключих вече с шофирането, господин Райън. Не мога отново да се кача зад волана.

— Искам да ми разкажете всичко за онази вечер.

— Но аз вече разказвах…

— Имали сте възможност да поразмислите над всичко оттогава насам, господин Пийлър. Предполагам, че всяка подробност се е въртяла в ума ви поне едно хиляда пъти, нали?

Той простена:

— О, Боже, да. Да, всяка нощ. Не мога да го забравя.

— Разкажете ми за това, господин Пийлър.

— Как бих могъл да ви обясня нещо толкова шантаво? Беше три часът след полунощ и по улиците нямаше жива душа. Карах към моста, когато онова момче изскочи право срещу онзи, паркирания камион. Право под колелата!

— А тичаше ли?

В първия момент той не отговори. Когато вдигна поглед, по лицето му беше изписано тъпо недоумение, след това каза:

— Като че ли летеше.

— Какво?

— Знам, че звучи откачено, но си беше точно така. Трябва да е стоял там и да е чакал дълго. Не притича. Прелетя като гълъб. Нали разбирате? Може би е искал да се самоубие. Като гълъб.

— А възможно ли е да е връхлетял като блъснат?

Очите на Хари Пийлър се разтвориха широко от изненада. Той преглътна мъчително и след като размисли, каза:

— Може… да е било и така.

— Премислили сте и това, нали? Той отново преглътна. Успокоих го:

— Вината не е ваша. Вие не сте могли да направите нищо, за да го предотвратите.

Той не гледаше към мене. Беше присвил очи към далечната стена на гаража, когато го чух да казва:

— Някой прибяга зад камиона. Сигурен съм. Трябваше ми време, за да си го спомня, но съм сигурен! Аз крещях някой да извика лекар. Беше доста време преди да се беше появил някой. Все пак зад онзи камион имаше човек.

Изправих се и го потупах по рамото.

— O’кей. Сега по-добре ли се чувствуваш?

— Така си е — усмихна се той. — Не съм имал намерение да убивам никого, но ми е много по-добре, когато зная, че не съм можел да го предотвратя.

— Точно така. Оставаш на волана.

Понаобиколих съседите на Хари Пийлър. Той живееше в квартала си от дълго време и беше типичен глава на семейство. Всички го харесваха. Когато приключих с въпросите, бях вече напълно сигурен в едно нещо.

Хари Пийлър не е бил нищо повече от случаен съучастник в убийството.

Дъждът беше започнал отново и беше напъхал всички граждани на сушина. В „ДиНучиос“ беше претъпкано и миришеше на бира и влажни дрехи. Арт ме чакаше във вътрешния салон. След като седнах, го подканих:

— Хайде, давай!

— Разбира се. Убит е с един куршум 38-и калибър в гърдите и с два в стомаха. Има и нещо, което вестниците не са съобщили. Не е бил застрелян там, където е настъпила смъртта. Моето предположение е, че е бил пренесен дотам с кола. Полицаите, които са пристигнали първи на местопроизшествието, не казват нищо, затова предполагам, че той не е говорил точно преди да хвърли тона. И още нещо: докато разбутвах тази история, се натъкнах направо на стена от изпепеляващи погледи, което ме наведе на мисълта, че под нея се крие нещо наистина парещо. Добрах се до всичко това само защото ми помогна мой добър приятел… изглежда, има недоволство от страна на едрите риби.