Мики Спилейн - Аз, единакът!

— Какво друго около Билингс?

— Накратко — последният му адрес е в някакъв хотел в града, под фалшиво име. Проследили са и двата му предишни адреса, но нищо повече.

— Източник на приходи?

— В последната му стая са открили богат асортимент от фалшиви зарове, неразпечатани, но белязани тестета с карти за игра с много прилична опаковка и печат. Бил е измамник. По намерените сметки и кибрити може да се заключи, че е работил из евтините заведения наоколо и в Джързи.

— Десет години — казах аз. — През цялото време е бил под носа ми, а никога не съм го засичал.

— Радвай се, приятел! — Той прелисти бележника си и се зачете в страниците, за да подбере по-важната информация. — Още нещо. Намерих двама негови подставени партньори, с които е бил в комбина преди смъртта си. Говорел е за дебела пачка, която очаквал да му падне. Щял да дойде и неговият миг. Тогава никой не му обърнал внимание.

Замислих се за момент, докато си припомнях как действуваше Билингс в армията.

— А разполагал ли е с много пари за игра?

— Онези от комбината разправят, че винаги разполагал с достатъчно начален капитал, за да изсмуче някоя тлъста пачка. — Той ме погледна и бутна бележките си встрани. — Хайде сега да чуем какво си открил ти.

Поклатих глава:

— Това е глупаво. Всичко ни извежда отново в началото. Започва и свършва прекалено бързо. Сигурен ли си, че си изкопал всичко за Билингс?

— Да.

Махнах към сервитьора за бира и изпих половината халба на един дъх:

— Започвам да се досещам за някои неща в тази работа, но да видим какво ще излезе. Слушай сега. Билингс беше забавен момък. Все разправяше, че щял да пипне голямата пара дори ако трябвало да чака цял живот. Плъзна ме с десет хилядарки в армията, а когато излязох от карцера, вече го бяха демобилизирали. Той е разчитал на тези пари и ги е използувал като примамка в играта. Не вярвам да е свалил от някого прекалено много. Това е щяло да му навреди. Игрите са били просто „подслушвателен пост“ в очакване на голямата пара. Грижел се е единствено да покрива елементарните си разходи.

След това стигаме да едно момче на име Хуан Гонзалес, който за кратко е бил човекът за разплащане на моя приятел, сдушил се е с него, видял е балата и му е препоръчал залаганията на коне. Дори сам е въвел Билингс в салоните. Всъщност вечерта, когато е бил убит, Билингс е имал у себе си дванадесет хилядарки. Арт подсвирна тихо.

— Бил е напълно чист, когато са го открили.

— Никой няма да остави такава пара да се валя по земята, момче. Това може би е бил мотивът за застрелването му.

— За дванадесет хилядарки в този град можеш да бъдеш очистен както подобава, а не застрелян като псе.

Прекъснах го:

— Чуй ме… този Хуан Гонзалес е убит около две седмици по-рано. Преди това говорел на жената, с която живеел, за големи пари, след това по някаква причина започнал да се страхува до смърт, появил се с десет хилядарки, дал й ги, излязъл и бил премазан.

— Спомням си случая. На първа страница. Той просто…

— Точно за него.

— С други думи, ти твърдиш, че и в двата случая мотивът е вероятно грабеж.

— Да, само че не е. Първо, защото съм включен, и второ, защото цялата история е покрита с похлупак. Всичко се върти в порочен кръг. Сигурен ли си, че си открил всичко за Билингс?

— Бил е погребан на разноски на общината, а единствените цветя на гроба му били от цветарския магазин „Лейзи Дейзи“. Служителят от гробищата си спомни името. Ако искаш ексхумация, ходи си го копай сам!

— Непременно. — Хвърлих банкнота на масата. — Ще поддържаме връзка.

Часовникът ми показваше 9,55 и се чувствувах изморен. Взех такси, слязох на ъгъла на моята улица и тръгнах към вкъщи.

Първото предупреждение дойде от Пийт Псето, който продаваше вестниците си със сподавено, глухо ръмжене. То дойде и от Мами Хъгинс, която ме изчака да мина покрай къщата й, за да изнесе боклука си, както и от тихото подсвирване изпод сенките на отсрещната страна на улицата.

Бяха двама. Непознати. Чакаха ме в апартамента ми.

Минах през задния вход, който Папа Мани винаги използуваше, когато полицията нахлуеше във фабриката му за любов. Извадих моя 45-и от кобура, дръпнах петлето му под мишницата си, за да заглуша прищракването, и се притаих в мрака, за да привикнат очите ми.

Единият беше прав и гледаше през прозореца, а другият седеше точно пред мене и именно него подръчнах с хладната цев на патлака.

— Кротко, момчета. Само мръдвате и сте трупове.