Мики Спилейн - Аз, единакът!

— Момчета, вие сте страхотни мислители, но този път сте я пообъркали. Сега вече ще ви държа изкъсо. Аз съм в играта, а вие извън нея. Ще продължа докрай, каквото и да излезе. Дори в момента съм толкова пред вас, че е чак покъртително, и не вярвам нещо да се промени. Кажете на шефа си да приготви купчината в дребни банкноти, чухте ли ме?

Те не отговориха нищо.

— Искам и още нещо — казах аз, — искам копие от „назначението“ ми и номер, на който може да ви открие човек, изпратени на мое име до поискване в клона на 34-а улица. Искам разрешително за този пистолет, а номерът му е 127569. Запомнете го. А сега дим да ви няма и не се опитвайте да ми прикачвате опашка. Няма да се хвана. Ако имам желание, ще ви звънна и това ще е единственият доклад за развитието на нещата, който ще получавате.

Качваш се на шестнадесетия етаж и попадаш в покрито с плюш фоайе, антикварни мебели и прекрасно червенокосо момиче, което се усмихва, и си на територията на „Пийтър Дж. Хейнис III, къмпани, инкорпорейтид“.

Тя ме огледа отдолу нагоре, копче по копче, докато стигна до очите. След това спря и се усмихна малко по-широко. В очите й бях с нещо по-различен от обикновените клиенти на Хейнис, макар и в моя случай това да беше двестадоларовият ми костюм. Ризата ми беше бяла, с нормална яка. Вратовръзката беше черна, плетена и спретнато завързана. Маншетите на ризата се подаваха точно със сантиметър под маншетите на сакото. Бутонелите бяха семпли, но от злато и се забелязваха. Единственото нещо, което не беше на мястото си, беше лицето ми. Не мисля, че изглеждах като типичен клиент на Хейнис. Дори не носех куфарче. Носех само ютията си и това беше една от причините за двестадоларовия ми костюм. Тя не се виждаше.

Червенокосата каза:

— Добро утро.

Отвърнах й:

— Здравей, сладурче.

Тя каза:

— Мога ли да ви помогна?

Отвърнах й:

— Разбира се.

Тя каза:

— Моля…

Прекъснах я:

— Аз би трябвало да ви помоля.

Тя каза:

— Спрете!

Аз попитах:

— Какво ще ми дадете, ако го направя?

Тя се усмихна и каза:

— Вие сте луд.

Аз й се усмихнах в отговор:

— Тук ли е Кармен Смит?

— Би трябвало да е тук — каза тя. — Да, тук е. Очаква ли ви?

— Не.

— В такъв случай не бихте могли да се срещнете с нея.

— И кой ще ми попречи? — попитах аз.

Тя събра усмивката си:

— Няма кой, доколкото виждам. Мис Смит е в дъното на коридора. Направо ще побеснее.

— Хайде де.

Тя отново ме огледа копче по копче в обратен ред.

— Така си мисля. Влезте, но само колкото за едно добър ден.

Усмихнах й се:

— Само толкова, няма страшно.

Мис Смит беше обградена от две млади секретарки и някакъв педераст. Тя беше седнала зад бюрото, говореше нещо по телефона и драскаше върху сутрешното издание на „Таймс“. Когато влязох, направих знак с пръст към двете кукли и те се изнесоха. На педала му трябваше значително повече време да се усети да погледне към мене. Мис Смит каза още нещо в слушалката и затвори. След това бутна стола си назад и се изправи.

В повечето случаи жените са нищо. Понякога можеш да ги разделяш на хубави и грозни. Понякога можеш да кажеш: тази ми харесва, а онази не.

След това идва денят, в който виждаш някоя напълно различна от всички останали, която не само харесваш, а която трябва да имаш. Тя е от онези, които дълго са чакали някого и ти инстинктивно усещаш, че този някой все още не е открит. Тя е висока и красива, с широки, изправени като на мъж рамене, но е едрогърда, стегната и съвсем гола под прилепналата си рокля. Тя не се домогва до нищо. Не би трябвало. Не ти е нужно да поглеждаш, за да разбереш, че е дългокрака и закръглена и че между хълбоците й тлее огън, който може да бъде разпалван, разпалван, разпалван…

Изрекох очевидното:

— Мис Смит?

— Да.

— Казвам се Райън.

— Нямам уговорени срещи за сутринта.

— Вече имаш, котенце.

Оставих я да ми се нагледа хубаво. Не й отне много време. Разбра. Не бях там, за да ми пробутва каквито и да е ябълки.

— Бих ли могла да ви помогна?

— Разбира се, миличка. Това можеш.

— Добре, и?

— Цветарският магазин… „Лейзи Дейзи“… в Бруклин, казаха ми, че вие сте изпратили букет на мой приятел.

Много е трудно да се опише с думи трепването, което раздвижи чертите на лицето й.

— Билингс — поясних аз. — Беше убит. Изпратен е бил един-единствен букет цветя. От вас.

И отново същият неудържим наплив на емоции и съчувствие раздвижи погледа и устните й. Тя седна на една страна, типично по женски, с плътно допрени колене, а ръката й върху бюрото леко трепереше.