Мики Спилейн: Секс капан

— Завещанието е много категорично по този въпрос. Ако в миналото ти има и намек за неморално поведение…

— Убивал съм, не забравяй.

— През войната. За това имаш награди.

— Не мога да отрека, че съм прекарвал някоя и друга мацка в сеното.

— Дори и това се е предвиждало. Момчетата са склонни към подобни неща.

— Не съм момче.

— Точно така.

— Тогава говори по същество.

— Възможно ли е, някоя жена… хм… да предяви материални доказателства, че ти и тя сте имали… как да се изразя… нерегламентирана сексуална връзка?

— Сега си личи, че си адвокат.

— Не отговори на въпроса ми.

Дръпнах от цигарата и се облегнах ухилен.

— Стари приятелю, не може да се каже, че съм ненормален. Имал съм мадами и се радвам да го призная. Всъщност, дяволски се радвам, когато и те го признават. Имам доста добри препоръки в това отношение.

Бръчките на смеха отново набраздиха лицето му и той се дръпна назад.

— Куче, ти все още си кутре. Ако говориш по този начин, можеш да си сигурен, че ще загубиш наследството си. Не можеш ли да позамажеш малко нещата?

— Никога не съм бил толкова добър в лъжите, колкото останалите от семейството. Винаги ме хващат. Дявол да го вземе, обявявали са ме за лъжец дори и когато съм казвал истината, тогава какъв е смисълът? Искам само десетте хиляди.

Старинният стенен часовник тиктакаше мрачно. Погледнах семейния адвокат. Знаех, че търси думи, които не би искал да произнася и само чаках. Старата история — просто исках да я чуя отново, за да съм сигурен, че нищо не се е променило.

— Никой не иска да получиш дори и тях — каза той накрая.

— Всичките тези милиони не им струват почти нищо. Защо искат да раздрънкват скелетите в гардероба?

— Четеш ли понякога борсовите бюлетини?

Свих рамене.

— Понякога. Цените се менят. Мразя хазарта.

— Положението на „Барин Индъстриз“ е несигурно.

— И десет хиляди долара ще ги разорят?

— Не точно това. Завещанието на стария не е трябвало да се различава от завещанието на неговия баща. Ако наистина притежаваш копие от брачното свидетелство на майка си, би могъл да получиш цялото наследство като първороден син.

— Имам само фотокопие, направено преди много време. Предполагам, знаеш, че съдът, в който е бил изготвен оригиналът, изгоря, а свещеникът и свидетелите са мъртви.

— Да, знам това. Ти как разбра?

— Реших да проверя, за да съм сигурен, че документът е истински. — Стиснах цигарата и изтърсих огънчето в пепелника на бюрото. — Значи няма да получа десетте хиляди?

— Не. Съжалявам.

Станах и разкърших рамене. Денят беше приятен и, въпреки смога, смятах да се позабавлявам.

— Искаш ли да се хванем на бас? — попитах го.

— Не с теб. От всичките наследници на дядо ти само ти си взел устата му, косата му, дори и начинът, по който държеше челюстта си.

— Виж очите ми — казах. — Чии са те?

— Не знам, Куче. Във всеки случай не са на майка ти.

— На баща ми са. Този тип трябва да е бил страхотен. Хайде да пием бира. Бас хващам, че от десет години не си влизал в кръчма.

— Кажи ги петнайсет и идвам с теб.

Каза, че името й е Чермейн, но само полякиня знае как да помирише колбас, за да разбере дали е истински, преди да го мушне в хлебчето. Омеси го сама от натурални продукти, купени в деликатесен магазин в един часа през нощта. Когато излезе от банята, увита в кърпа, със селяшките си крака, лъхаща на крави и, дружелюбно ухилена, разкъса с белите си зъби сандвича на две, аз се разсмях, намалих грамофона, който свиреше Бетовен, и излях остатъка от бирата си в чаша.

— Този старец си го бива — отбеляза Чермейн.

— Голям?

— Не, просто талантлив. Изненада ме.

Тя разкъса останалата половина от сандвича още на две и замълча за миг.

— Ей, Куче, да не би…

— Не ми е роднина — отвърнах аз. — Чудесно би било от време на време сина да купува на стареца си някое парче, нали?

— Сигурно. А не трябваше ли да е обратното?

— И аз така съм чувал. Давали са на хлапето година, за да му пораснат малко косми около оная работа и са го водели в бардак за рождения ден. Горките момченца, сигурно са се обливали в пот, не са успявали да го вдигнат и са давали на съответната дама цяла пачка, за да излъже стареца им. След това са се прибирали у дома, за да се хвалят с преживяното.

— С теб така ли стана? — попита ме тя.

— Скъпа, на двайсет вече бях стар професионалист.

— А на дванайсет?

— Стар аматьор — отговорих. — Хънтър добре ли се отнесе с теб?

— Като в приказка. Мисля, че трябва да се специализирам по възрастните мъже. — Тя отхапа от сандвича и седна срещу мен, а кърпата се отвори, преди да я придърпа отново. След това се облегна и подпря крак на малката стъклена масичка.