Мики Спилейн: Секс капан

— Старецът умря и ми остави наследство. Опитвах се да ти го кажа.

Той замълча, мушнал пръст в халката на кутията.

— Старият Камърън Барин?

Кимнах.

— Дядо ми по майчина линия. Предполагам, решил е че ми дължи нещо, нали съм му кръвен роднина… Ако успея да докажа, че съм бил чист… с безукорна репутация в морално отношение след като съм напуснал дома му, ще мога да претендирам за възнаграждение от десет хиляди долара.

— В брой?

— В акции.

Лий отвори бирата и на устните му затрептя усмивка.

— Какви са шансовете ти?

— Почти никакви.

— Тогава защо се върна?

— Дявол да го вземе, може би все пак ще успея да ги заблудя.

Той остана загледан в мен цели десет секунди, след това отпи жадно и поклати глава.

— Същото старо Куче. Наивен колкото си ще. Не ти увря главата, нали? Да биеш толкова път за някакви си десет бона, които могат да се изядат за месец-два. Приятел, времената са други. Войната свърши. Това не ти е Европа. Няма ги старите дни. Ако бяхме хлапета, щеше да ни е достатъчно да имаме по един мотор и по един спален чувал и от време на време по някоя пара от къщи, за да си купим трева или някоя и друга мацка, или пък да се отбием в евтин ресторант, за да се натъпчем със спагети. Само че вече сме големи момчета и това не ни оправя.

Свих рамене и отпих от бирата си.

— Братко — продължи Лий, — радвам се, че си при мен. Чувствам се като твой баща. Трябва да се грижа за теб, Кученце.

Погледнах го и се ухилих. Лий също се ухили и кимна.

— Ей, помня как държеше настрана онези ME109 от задника ми. Още виждам как ме съпровождаше в небето като добрия чичо и ме пазеше невредим. Една година ти скапвах живота и през цялата война правеше така, че кожата ми да остане цяла. Сега е мой ред. Сега аз съм добрият чичо. Отсега, докато не стъпиш на краката си ще бъда добрият чичо и ще се грижа за теб. — Той глътна останалата бира наведнъж. — Сега, след като вече съм поел отговорност за теб, първото нещо, което смятам да направя, е да изгоря миналото ти в крематориума, да те облека като жив нюйоркчанин и отново да те върна на този свят.

Лий запрати празната кутия в стената, откачи един халат от куката зад вратата, облече го и с престорено отвращение вдигна стария ми куфар, облепен с подвити по ъглите лепенки.

— Има ли нещо със сантиментална стойност тук, вътре?

Отпих още малко бира. Беше студена, освежителна и по-лека от другото питие.

— Може да се каже — отвърнах. — Прецени сам.

Лий метна куфара на леглото, откопча ремъците, щракна закопчалките и отвори капака със замах. Изражението му стана много смешно. Вдигна ръце и с двата си показалеца започна да опипва съдържанието на куфара, без да знае какво да каже.

Човек няма възможност често да вижда два милиона долара в банкноти от по десет хиляди. Вдигна поглед към мен.

— Нямаш бельо?

— Нямам бельо — кимнах.

Правната кантора на Лийлънд Рос Хънтър заемаше цял етаж на „Емпайър Стейт Билдинг“ — един отделен свят, издигнат на хиляда фута над бетонираната и асфалтирана повърхност на града. Атмосферата беше притихнала като в библиотека и дори шумоленето на стъпките, приглушено от дебелите килими, създаваше впечатление за миниатюрни сътресения. Машинописките докосваха пишещите машини, уж безшумни, сякаш със страх, в очакване да бъдат порицани за всяко едва чуто потракване. Би трябвало да мирише на стара кожа и стари хора, но съвременната климатична инсталация придаваше на въздуха сладостен дъх на тамян.

Младата секретарка зад старинното бюро се вгледа в мен над плоските си очила със златни рамки, реши, че е разбрала що за птица съм и каза:

— Да, мистър Кели. Имате ли уговорена среща?

— Не, мадам.

— Ще трябва да уговорите предварително.

— Защо?

Усмивката й стана прекалено снизходителна.

— Мистър Кели, моля ви, мистър Хънтър е…

— Много зает — прекъснах я аз.

— Точно така.

— На какво ще се обзаложите, че ще ме приеме? — Запалих цигара и се усмихнах леко.

Гласът народен трябваше да се държи, където му е мястото. Тя свали очилата с елегантен жест и на свой ред ми се усмихна добронамерено.

— Мистър Кели…

— Когато бях десетгодишен, го снимах как се къпе гол с мис Ертиша Дуброу, която по онова време беше наша обща бавачка. — Всмукнах малко дим от цигарата и го издишах над главата й. — Мис Дуброу беше на повече от четирийсет и бе първата жена с косми на гърдите, която виждах. Мисля, че мистър Хънтър има слабост към косматите дами, защото през последния уикенд ми позволи да се повозя на колата му в имението срещу негативите.