Мики Спилейн: Секс капан

— Мистър Кели!

— Просто му кажете, че Кучето е тук и споменете мис Дуброу.

Странна жена. Възмущението й беше неподправено, но такова бе и любопитството й. Аз стоях пред нея и говорех съвсем тихо, така че нямаше как да не съм от кръв и плът. Тя се изчерви, натисна две копчета на интеркома, измъкна се от стола си и влезе в офиса зад гърба си.

И когато иззад затворената врата долетя бурният смях, вече знаех как ще изглежда лицето й — зачервено и с ококорени очи, изразяващо пълното стъписване, на което е способен само човек, живял прекалено дълго в черупка.

— Мистър Хънтър ще ви приеме веднага — каза тя.

Угасих фаса си в купичката й за кламери и кимнах.

— Така си и знаех.

— Двайсет години! — възкликна старецът.

— Трийсет — поправих го и седнах. — Но още тогава си беше дърто сладострастно копеле.

— Ще ми се да работеше за мен, за да те уволня.

— Глупости.

— Прав си. Бих те повишил, защото ми напомни, че бях същински пръч. Сега ще плъзне слух, че съм стар коцкар. Някои от младите нехранимайковци може и да ме зауважават. Радвам се, че те виждам, Куче.

— Аз също, старче.

— Наистина ли пазиш онези снимки с Дуброу?

— Не, разбира се. Ти прибра филма още преди да успея да го проявя.

— По дяволите! Ще ми се сега да ги имах. Бих ги окачил долу на входа. Липсва ми вкусът на онези дни.

— Не ми казвай, че са ти махнали проститутската жлеза.

— Само ми я масажират, Куче. Когато го прави лекар, това никак не е забавно.

— Защо не опиташ с лекарка?

— Защо мислиш, че ми е притрябвало?

Той се отпусна назад и се разсмя шумно — съсухрен старец, с лице като на бръснато джудже и тяло на горски дух. Личеше си защо все още успява да се справя с младите си съперници в съдебната зала и в напрегнатите моменти те не можеха да не се замислят откъде се е взело приличащото на карфиол ухо, което толкова нелепо бе залепено на едната страна на главата му.

— Трябваше да проявя онзи филм — каза той.

— Слушай, ако толкова искаш, мога да уредя да си направиш нова снимка. Познавам някои куклички…

— Аз ли? Звучи много добре, но ме остави да живея със спомените си. Прекалено стар съм, за да се огорчавам или лаская. Просто ми е приятно да ми напомнят миналото. — Поднесе ми кутия за пури, направена от сребро и кестеново дърво. — Искаш ли?

Поклатих глава.

— Естествено, получил си писмото ми. Едва те открих.

— Живея спокойно. Доста обикалям.

Той се вгледа в мен в продължение на няколко секунди, след това се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Има нещо особено у теб, Куче.

— Остарял съм.

— Не това.

— Помъдрял съм?

— Не помъдряваме ли всички?

Този път бе мой ред да изчакам.

— Не всички.

Усмивката му беше дяволита, а очите му блестяха.

— Лошо, че старецът не те харесваше.

— Защо да ме харесва? Той искаше само да има законен наследник. Майка ми забременя от гастролиращ барман и се наложи да ме държат настрана, за да запазят честта на семейството.

— Знаеше ли, че майка ти в края на краищата се е омъжила за баща ти?

— Разбира се. Все още пазя копието от брачното свидетелство. Тя държеше да науча.

— А защо не е казала на другите?

— Не знам. Може би от гордост.

Лийлънд Хънтър отпусна ръце и се облегна на бюрото.

— Ако старецът знаеше, положението нямаше да е такова, каквото е сега.

Извадих още една цигара от пакета и я запалих.

— Кой дава пет пари? Искам само да получа десетте бона. В моето семейство се е постъпвало по този начин още откакто са имали роби и слугини. Купуват те с пари, после те изритват и злината е забравена.

— Продължавай.

— Защо не? Открай време, ако се е провинял мъж от семейството, деянието се е посрещало със смях, като момчешка лудория, но ако жена с претенции към фамилното име се е осмеляла да кривне от правия път, очаквало я е само булото на позора.

— Трябвало е да станеш адвокат. Ухилих му се отново.

— Да кажем, че гледам на нещата философски.

— Без лоши чувства?

— За какво?

— Всички останали получават собственост в „Барин Индъстриз“. Алфред и Денисън са съответно президент и председател на борда на директорите, Веда, Пам и Люсила владеят контролния пакет от акциите, чичовците и лелите ти се изтягат на креслата си в големите си къщи и ръководят операциите, устройват балове и сватби, които пълнят клюкарските колони на вестниците…

— Звучи доста тъпо.

— А сега ти се върна.

— Обещавам да не им развалям удоволствието. Искам само десетте хиляди.