Мики Спилейн: Дългото очакване

Умът ми беше хаос от мисли прелитащи твърде бързо за да мога да разбера нещо от тях. Те пищяха и настояваха да им обърна внимание и блъскаха негодуващо черепа ми когато им отказвах.

Гласът й представляваше ленива галеща вълна отмиваща всяка болка.

— Ако Джордж Уилсън е бил търсен от полицията, и в случай на някакво изключително съвпадение… първо, среща с човек толкова приличащ на него че да бъде невъзможно установяването на каквато и да била разлика, и второ, ако този човек е загубил паметта си при нещастен случай… той сигурно би се възползвал от ситуацията, не мислиш ли? Би могъл да смени самоличностите и никой не би го разбрал. Ами че той дори би могъл да организира убийството на тази личност и после да припише на тялото своята самоличност, но точно тогава установява загубата на паметта.

И в този момент разбира че е по-добре да го остави жив. Ако полицията попадне на него, това би означавало той вече да е свободен. Това е била толкова изгодна схема че той е загинал за да спаси тази личност. И само като си помислиш, не приятел, а най-злият враг който би могъл да има един човек.

Това вече надхвърляше всичките ми възможности. Зъбите ми тракаха в напразните усилия да ги успокоя.

— Това би било така — добави тя — ако предположението ми се окаже вярно. Все още не съм съвсем сигурна. Но както и ти, така и аз ще ти дам още един шанс. Съблечи се.

Изгледах я глупаво.

Не се шегуваше. Дулото на пистолета не се отделяше от стомаха ми.

Съблякох се.

— Джони Макбрайд имаше същия белег на стомаха си. — каза тя.

Погледнах го. Често се питах откъде ли съм го получил. Тя знаеше за какво си мисля.

— Описано е в медицинския доклад от армията който беше в плика. — каза тя.

Беше права.

Късчетата от картината паднаха на местата си със шеметна бързина. Всички бяха пред очите ми без да имат някакъв особен смисъл, но бяха достатъчно, за да знам че един ден всичко ще ми стане ясно. Късчета разпиляна информация. Също както се чувствувах пред къщата на Миноу. Така добре познатото ми чувство за пистолет в ръката ми. Беше прекалено много да го поема на един път и аз се опитах да изхвърля всичко от ума си.

Главата ми клюмна между ръцете ми и притиснах лицето си с тях. Гласът на Вера долиташе до мен някъде много отдалече.

— Сега ще ти кажа защо го направих, Джони. Никога не съм имала нещо общо с тях. Гардинър ти каза да провериш ония документи и те видях като се занимаваше с тях. Наистина повярвах че си откраднал парите. Ти беше купил тази къща и ми даде да съхранявам десет хиляди долара и не ми каза откъде ги имаш. Дълго, много дълго след това разбрах че това са били всичките ти спестявания.

Ти разбираш че Боб Миноу заподозря нещо в банката. Помоли ме в поверителен разговор да си отварям очите на четири и ми каза достатъчно така че да имам представа какво търси. Когато си помислих че ти си авторът на кражбата и реших че си го направил за да финансираш Серво, отидох директно при Лени за да науча каква е истината. А междувременно беше застрелян Боб Миноу. Помислих, че пак ти си го извършил, но продължавах да те обичам. Лени те беше измъкнал от курортната станция и те криеше при него. Предложи ми избор — да остана при него и той да те пусне, или да те предаде на Линдзи. Тогава не знаех че бяха решили да ти пуснат така или иначе.

Аз го направих, Джони. И не съжалявам за това. Останах при Серво докато разбрах че и той на свой ред изпълнява нечии други заповеди и си направих едно малко проучване. Проверих при банката, при Харлан и при Серво. През това време те разбраха какво правя. Трябваше и аз да се спасявам с бягство.

Пистолетът се изплъзна от пръстите й. Падна върху роклята до краката й.

— Чаках те, Джони. Както каза, това беше едно дълго очакване, но аз знаех че един ден ти ще се върнеш.

В нея вече нямаше оная непреклонност. Беше останала само красотата. И любовта. Една луда любов. Една прекрасна любов.

Беше ми се случило и преди, и сега беше пак същото. Бяхме голи в спалнята с два пистолета на пода тръпнещи от възбуда, по-голяма даже и от нощта.

Усмихваше ми се.

Каза:

— Джони, изпразни плика.

Протегнах ръка и изтръсках съдържанието му върху пода. Беше пълен с документи, но един от тях беше най-голям от другите. Можех да го прочета без да го вдигам от пода. Беше брачно свидетелство издадено на името на Джон Макбрайд и Вера Уест с дата един месец преди да започне цялата история.

— Ето така научих за белега — каза ми тя.