Мики Спилейн: Дългото очакване

Дръпнах се едновременно с изстрела който пръсна витражното стъкло на милиони късчета. За някаква милионна частица от секундата през прозореца от мрака към мен надзърна жълтото езиче на пламъчето с розово връхче и още по-бялото на окото зад него. Пистолетът в ръката ми прокънтя веднъж. Стаята отекна с грохота на изстрела и замря в кратка, нечиста тишина.

Стъклото вече го нямаше и нямаше отражението в него. Нощта отвън беше топла и приятелска ръка, която се опитваше да издърпа към рамката на прозореца потайното лице с дупка в челото, което залитна към зяпналия прозорец. Застина за миг и от устата на Тъкър се откъснаха червени мехури, след което се строполи в мрака.

Хейвис Гардинър не беше помръднал и на инч. Но усмивката му бе изчезнала и гърбът му отново беше скован и ръката му около чашата пак беше ръка на мъртвец.

Ухилих се на гърба му сякаш нищо не се беше случило. Сякаш смъртта ме беше съпровождала през целия ми живот. Сякаш не давах пет пари откъде съм толкова добър с пистолет че да улуча по инстинкт някой юнак застанал на двадесет фута от мен в мрака отвън.

Да-а, продължих да си говоря и този път душата на Гардинър наистина се гърчеше в калта. Пуснах пистолета и заговорих на скования му гръб.

— Серво трябва до сетния си дъх да е проклинал мига в който те е срещнал, Гардинър. Проклинал те е защото си го оплел в мрежите си и си го принудил да върши неща за които му е било пределно ясно че не бива да прави. Щеше да е най-добре за теб ако изобщо не се беше намесвал. Съмнявам се дали щеше да се получи нещо от кръстоносния ми поход ако беше оставил това на другите.

Не, ти дотолкова си загуби ума че ти хрумна дали Харлан няма да поиска да се реваншира с теб за това че я изхвърлихте, и ти проучи къде живее и изпрати Еди Пакман да я премахне. Но Еди не знаеше че тя дели стаята с друго момиче и той дори не се е трогнал да види кого е наръгал в леглото. Просто я е убил и толкова.

На Харлан й било пределно ясно какво се е случило. Знаела е че убийството няма да й размине. Била е наясно че в някой от следващите дни ще се доберат и до нея и е живяла с тоя страх до края. Разбирала е че дори и снимката която е притежавала е нямало да те спре защото вече си бил извън себе си от ярост, и затова е предала снимката на някой който да се погрижи за нея и се е укрила.

Харлан я убиха многото уиски и нечовешкия страх. Тя се държа до края а когато силите й я напуснаха се самоуби. Тя не разбра че излагаше на опасност Троя през цялото време. Той беше решил да я премахне в мига в който я пипнеше. И Троя духна. Но един от копоите който се разписваше на твоята ведомост я пипна.

Всички правят грешки. Фатални. Не ме претърсиха добре за оръжие защото ме вземаха за мухльо. През цялото време ме мислеха за левак, докато най-големите са точно тук. Ти особено. Ти си главният левак.

Най-много след минута щеше да го докаже. Чудех се след колко секунди щеше да се реши.

Беше измъкнал пистолета точно до бутилката. През цялото време докато бях говорил той се беше бъзикал с купата за лед докато го измъкне отгоре.

Пуснах угарката в шепата си и бръкнах за друга в джоба си. Извадих я и я пъхнах между устните си, като много старателно запалих клечка кибрит, взирайки се в пламъчето скрито между шепите ми.

Устните на Гардинър се издърпаха назад, и очите му се разшириха до неузнаваемост. От тях надзърташе полудата изкривяваща лицето му в маската на бяса.

Той го сграбчи, завъртя се и стреля по-бързо отколкото бях предполагал и изпревари ръката ми към моя. Куршумът се заби във вратата до главата ми. Той залитна от токата на изстрела и се зачуди защо не падам.

Пистолетът му се вдигна за втори опит и аз го прострелях в корема малко над колана и в сакото му цъфна дупка с разръфани краища.

— За Боб Миноу и мисис Миноу. — казах аз.

Прострелях го отново, този път по-ниско.

— За Логан и Луут Туут. — казах аз.

Устата му зяпна. Не можеше да си поеме въздух. Пистолетът се изхлузи от ръката му и пръстите му се опитаха да запушат двете малки дупки. Бавно, като дърво при вятър, той се свлече на колене.

Прострелях го в главата.

— За Джони Макбрайд. — казах аз.

От вътрешността на къщата се разнесе писък. Отворих вратата. Пред мен стоеше икономката, гротескна фигура в провиснала памучна роба. Беше застанала точно до телефона.

— Не притеснявайте докторите. — казах аз. — По-добре се обадете на полицията. Поискайте да ви свържат с капитан Линдзи и му кажете да забрави за следенето на аверчето му Тъкър. И той пукяса. Кажете им че беше законна самоотбрана.