Мики Спилейн - Дългото очакване

Лобин беше най-бърз и посегна към пистолета и аз го прострелях в главата. Пъпчивият нямаше неговия късмет. Можеше да живее ако не се беше опитал да изпълни наемните си задължения. Получи куршума в гърдите си и умря в ридания.

И накрая остана Еди Пакман.

Прав бях когато казах че прилича на плъх. Един плъх може да бъде изобретателен ако счита че има шанс, но когато е притиснат в ъгъла всичките му инстинкти го напускат и се превръща в страхлив гризач с остри пожълтели зъби и очи които се стрелкат наляво и надясно да открият спасителна дупка.

Еди Пакман беше такъв плъх. Предишният Еди го нямаше вече. Беше се смалил, гипсовата му превръзка се беше превърнала в тежък израстък чиято тежест го притискаше надолу при всяко негово движение.

— Еди — казах аз, — когато се върнах в тоя град обещах да свърша няколко неща преди да си отида. Първото беше да убия един човек. Второто да натроша нечии ръце. Твоите.

На пода се въргаляха още два пистолета. Вдигнах ги и ги хвърлих на масата, като прибавих към тях и другите два.

После се запътих към Еди.

Той опита шанса си с ножа като го отвори в момента на скока си върху мен.

Шанс. Това му и остана. Сграбчих го за китката, изтръгнах от пръстите му и го захвърлих в ъгъла. Той риташе, пищеше и ме дереше с нокти докато го занеса до масата, запищя отново когато положих здравата му ръка на ръба и припадна когато се облегнах на нея и костта изпращя на две. Изчаках го да се върне в съзнание, разбих гипса върху счупената му ръка с дръжката на пистолета, положих и нея на ръба на масата и я разтроших цялата.

Еди беше отправил очи към тавана, които не виждаха нищо.

Пистолетът на Лобин беше най-добрият. Служебен. Имаше резервни патрони в колана му които също прибрах. Значката му още стоеше забодена на сакото му под дъждобрана. Щяха да си мислят че е загинал при изпълнение на служебните си задължения и можеше да го наградят посмъртно с медал или даже да го погребат с военни почести.

Излязох вън на дъжда и седнах зад кормилото на колата. Лимузината на Еди беше паркирана зад нея. Завъртях стартера, включих на скорост и потеглих. Недалече от къщата светлините на Линкасъл образуваха зарево под облаците.

Скоро светлините щяха да имат нормално работно време. А някой ден дори и градът можеше да се върне отново към нормално съществуване.

Но затова трябваше някой първо да умре.

Часът беше три и пет. Спрях до едни бар където всички посетители се бяха скупчили в единия ъгъл и разгорещено спореха. Закрих си лицето с носната кърпичка преди да вляза в телефонната кабина, и се обадих на Линдзи в полицейското управление. Капитанът го нямаше там. Гласът от другия край ме посъветва ако е за нещо важно да го потърся у дома му и ми даде номера.

Беше важно и му се обадих в къщи. Гласът му прозвуча остаряло и уморено.

— Тук е Джони Макбрайд, Линдзи. Не е необходимо да изчакваш до края на седмицата.

Дъхът му за миг секна и после се изля върху слушалката.

— Какво стана?

— Серво е мъртъв. Един от компанията му е мъртъв. Приятелката му е мъртва. Един от твоите копои е мъртъв. Еди Пакман ги оплаква. Двете му ръце са натрошени и той дълго време ще ги оплаква. — И аз бях дяволски уморен. Нямах никакво желание да го запознавам с подробности. — Дръж главния път покрай реката. На брега има една стара къща и колата на Пакман е отпред. Не можеш да я пропуснеш.

— Какво стана, дявол да те вземе? — експлодира той в слушалката.

— Ти си ченгето. — казах му аз. — Ти разбери. Утре още някой ще бъде мъртъв и ако не го проумееш дотогава ще ти го кажа.

От устата му се изтръгна проклятие.

— Линдзи…

— На твое място не бих изпускал от очи твоето аверче Тъкър. Благодарение на него убиха Боб Миноу. Той е оставил прозореца отворен за убиеца да влезе и организирал всичко така, че Миноу да бъде там, готов да умре според плана му.

— Джони, — изграчи той, — ако ти не…

Отново го прекъснах.

— Разпознахте ли тялото на мъжа който е бил с Логан в колата му?

— Идентифициран е, по дяволите. Обадиха ми се преди двайсет минути.

— Нали е един бръснар на име Луут? Луут Туут?

Гласът му прозвуча леко недоверчиво.

— Точно… така. Жена му я няма и никой не е известил отдела за изчезвания на хора. Успяхме по бележката от пералнята. А ти как разбра?

— Не съм. Току що ми хрумна. Хрумна ми и още нещо. Другото е причината поради която ще се погрижа един убиец да умре още тази нощ.