Мики Спилейн - Дългото очакване

Наистина бяха плъхове. Ето защо се бяха спотайвали. Сигурно бяха застинали в мига в който ме бяха чули да влизам чак докато влезнах в капана ми.

Хлапакът отново ме ръгна с пистолета и каза:

— Знаехме, че ще дойдеш тук, мухльо.

— Затваряй си устата, педал. — изръмжа Еди.

Очевидно пъпчивият тепърва имаше да се учи на занаят. Още не беше свикнал да го навикват.

— Затвори си твоята. За какъв по дяволите се мислиш?

Еди бързо му предаде първия урок с дръжката на пистолета. Чух как стоманата се сблъска с кост и момчето сподавено изстена. Нямаше да има нужда от втори урок. Подсмърча по целия път до колата на Еди където седна кормилото като притискаше окървавената си кърпичка към лицето.

На мен ми предоставиха почетното място на задната седалка. Със студеното дуло на пистолета на Еди опряно в ребрата ми. Той се извърна към мен седнал върху единия си крак и смях прогони за миг злобата от лицето му. Не откъсна поглед от мен докато тръгна колата и преди да усетя какво се кани да направи ръката му с гипсовата превръзка полетя към мен и се стовари върху главата ми отвратително хрущене което за малко не ми качи вътрешностите в устата и аз се провалих в черния кладенец на безсъзнанието.

Главата ми усилваше стократно всеки удар на сърцето ми. Провиснах напред с безсилното старание на безпомощните си да се заловят за нещо. Но нищо не успях да сграбча. Защото бяха превърнати в буци сурово месо и вързани зад гърба ми за облегалката на стола, безчувствени придатъци на раменете ми. Отворих очи и след малко неясните очертания на някакви предмети под главата ми се превърнаха в собствените ми крака. Краката ми потръпваха спазмодично, но бях щастлив че поне те бяха останали свободни.

Нещо осветяваше стаята в жълтеникаво. Очите ми обходиха грубия под докато стигнат до отсрещната стена, после срещнаха по пътя си стол, още едни стол и четирите крака на маса.

Върху масата стърчеше старомодна керосинова лампа. Фитилът беше издърпан прекалено високо и пушекът оформяше черно петно по тавана където се разстилаше. На другата стена имаше врата със солиден изглед и плътно затворена.

Дъждът продължаваше да вали. Трополеше по покрива, а някой моментен порив на вятъра го блъскаше на вълни в стените на къщата. Главата ми бавно се проясняваше. Опитвах се да доловя звуци отвън но всичко което чувах беше ромоленето на капчук и вода стичаща се в друга. Усещах я. Реката.

Аз и реката. Двамата бяхме сами.

Пробвах краката дали мога да се изправя. Столът се повдигна с мен на не повече от инч над пода. Въжето с което бяха ме вързали очевидно беше завързано някъде на свой ред. Без никаква връзка се запитах колко ли беше часът. Не знам защо, но това придоби изключителна важност за мен. Отпуснах се на стола и се опитах да разхлабя въжетата около китките ми. Не успях но поне можах да ги раздвижа и кръвта отново тръгна по тях.

Оказа се че бях направил грешка. Вече не бяха безформени и безчувствени придатъци. Бяха прясно одрани ръце с оголени нервни окончания изпращащи директно в мозъка ми агонизиращи послания. Изпсувах и захапах долната си устна докато топла кръв не бликна в устата ми. Усещах как потта ми се стича по лицето и капе на пода където образува локвичка между краката ми.

След десет или тридесет, нямах представа колко минути, остана само тъпата и пулсираща болка, но поне чувствах връхчетата на пръстите си. Бяха почервенели от кръвта където въжетата се впиваха в кожата.

Каквото и положение да заемеше тялото ми, всичко ме болеше. Най-доброто което успях да направя, беше да провисна напред, както бях когато дойдох в съзнание, и да се втренча в пода. Уморих се да гледам голите дъски и се прехвърлих на краката си. Вътрешната страна на дясното ми бедро ме срязваше. Раздвижих го и болката изчезна.

Реших обаче да го върна на мястото му в случай че някой влезеше решен да ме претърси отново. До този момент не бяха открили пистолета в хитроумния джоб.

Аз и пистолетът. Щяхме да бъдем страхотна комбина стига ръцете ми да не бяха кървави късове месо зад гърба ми. Страхотно. И глупаво. Едва би можеше да се намери по-тъп от мен. Да им се напъхам в ръцете. Като овца на заколение. Трябваше да се сетя още като видях стаята. Трябваше да залегна на пода с готов за стрелба пистолет в ръката. Трябваше да направя много неща.

А то какво стана.

Седях и размишлявах колко добре ме бяха сгащили. И никой нямаше да узнае. Аз щях да знам, но щях да съм мъртъв. Щяха да занаята още няколко други, но те бяха онези които ми желаеха смъртта.