Мики Спилейн - Дългото очакване

Дъждът заплющя по лицето ми усилен от студения вятър. Още долитаха гръмотевици но пресвятканията по небето потъваха в облаците. Закрачих назад към сградата и свърнах в градината. Имаше нова табела забучена в земята. Вятърът беше разлепил единия край на листа и го пляскаше в дъската.

«Продава се. И. Хинъм, Риалтърс, Тел. 1402.»

Някой можеше да получи мястото на безценица, помислих си аз. Беше прокълнато. Със смъртно проклятие. Може би Лени серво щеше да се съблазни ида го вземе, след което да го превърне в поредната кръчма. Разположението му не беше лошо. Дори можеше да дава стаите от втория етаж под наем.

Вратата беше заключена. Трябваше ми шперц, но не носех, и нямах намерение да се церемоня с ключалката. Обвих си юмрука с носната кърпичка, разбих стъклото и повдигнах отзад резето. Минута или повече стоях и се ослушвах. Дъждът барабанеше по прозорците и дъхът ми издаваше слаб шепот в мрака. Не се чуваше нищо друго. Прекосих стаята, спрях и отново се ослушах.

Отговори ми само къщата.

Горе някаква врата се блъскаше в стената на равни интервали, като следваше поривите на вятъра отвън. От горния етаж долиташе слабо проскърцване на дърво, клоните на дърветата се удряха в прозорците.

Мебелите си стояха, небрежно наметнати с чаршафи и амбалажна хартия. Промъкнах се между белите възвишения, излязох в хола и стигнах до стъпалата. Всяка подробност от мястото ми беше толкова позната, сякаш го бях изучавал по чертеж преди това.

Опитах се да го проумея, но беше безсмислено. При посещението ми с Логан едва бях имал време да хвърля по един поглед докато слизах от стаята. По дяволите, изобщо не бях изучавал мястото.

Но дали беше така?

Какъв ли безсъзнателен инстинкт ми казваше какво да правя, ако изобщо беше инстинкт?

Спомнях си даже любопитните шарки по централната колона на витата стълба. На една стая беше изкъртена вратата от пантите. На килима се виждаше протритото място до стената където явно бе стоял някога телефонът.

Лицето ми се изкриви в гримаса и аз продължих нагоре. Колоната и килимът си бяха както си ги спомнях. Вратата която се блъскаше в стената беше изкъртената която не искаше да се затваря.

Стаята където видяхме тялото беше затворена, но незаключена, и аз влязох с мисълта че ще я видя сгушена на леглото, с глава скрита в рамото.

Нямаше я, разбира се, но разликата не свършваше дотук.

Някой буквално беше разпрал стаята, нарязал всичко на ситни парчета и после го беше струпал в средата на пода. Леглото, дрешникът и столът бяха разглобени и нечий нож беше обърнал с хастара навън дюшека. Поръбените сатенени краища на одеялата бяха превърнати на конфети разсипани по пода.

Дюшемето беше цялото изкъртено. Запалих клечка кибрит и хвърлих поглед в килерчето. Тапетите с имитация на кедър лежаха отпрани и разкъсани на кълба по пода. По цялата мазилка бяха стъргали с нещо остро в търсене на нещо зазидано.

Бяха се справили по-добре, отколкото ако аз го бях направил. Много по-добре. Толкова добре че беше безсмислено да търся повече.

Клечката догоря и аз запалих още една.

Тихичко изпсувах.

А отговорът се е криел тук. До неотдавна. Имаше фотографирани доказателства които щяха да изобличат истинския престъпник, и вече ги нямаше.

— Проклятие! — изрекох аз.

— Подобно нещо изпитахме и ние. Дръж си ръцете където са и се завърти. Бавно. Прави всичко бавно, ако искаш да живееш разбира, се. — обади се нечий глас откъм рамката на вратата.

Оказа се на Еди Пакман с тъпонос револвер в юмрука и зад него пъпчивият юнак от Шип он Шор който участваше в шоуто подмятайки автоматичен пистолет.

Тънкият лъч от фенерчето на пъпчивия обходи тялото ми в търсене на подозрителни издутини по дрехите ми. После за миг закачи и гипсираната ръка на Еди.

— Изглежда чист, Еди. — каза хлапето.

— Иди и провери, педал смотан. — изръмжа Еди. — Трябваше да си разбрал досега. Дай ми фенера. — и той го изтръгна от ръката на хлапака и го пъхна между пръстите на гипсираната си ръка.

На хлапето много не му държеше да се пише корав. Приближи се рачешката и неуверено до мен, опипа ми джобовете, потупа ме по гърдите и отстъпи назад.

— Нали ти казах, че е чист. — произнесе той с облекчение.

Пистолетът му се заби в кръста ми.

— Хайде, бабаит, тръгвай.

И аз тръгнах. Еди се дръпна встрани и ме пропусна край себе си.

— Можеш да хукнеш за някъде, ако искаш. Не си мисли обаче че няма да ти надупча гърба.

Стъклените му очи се впиха в мен. Бяха присвити и горяха от жажда за мъст, молейки се да направя макар и най-дребното движение което да му послужи за оправдание при превръщането ми в мишена. Приличаше на плъх, лицето му се беше превърнало в маска оголила хищно неравните му зъби.