Мики Спилейн - Дългото очакване

Бяха двама, като всеки пазеше съответния край на улицата. Няколко лимузини, всяка с човек зад кормилото. Бяха все млади мъже, не пушеха и не четяха. Само гледаха. Дори и да бяха повече не ги видях, а и нямах намерение да ги търся. Продължих да карам докато стигнах до една закусвалня, където сервираха закуски, влязох в едно сепаре и си поръчах сандвич и кафе. След като ги и изядох поръчах още веднъж същото, купих си едно списание и дремах над него докато се свечери. Кръчмарят се изкашля и ме погледна няколко пъти, като се опитваше да ми подскаже че ще затваря, и аз си платих сметката. Допълнителният долар върна усмивката му. За късмет опитах още веднъж редакцията на Логан. Още не се беше показвал.

Повъртях се по улицата докато изпуша и последната си цигара. Купих си нов пакет от деликатесния магазин и почнах и него. Над главата ми се разнесе тътенът на гръмотевица и небето припламна на запад. Прибрах се без да бързам при колата и тъкмо се вмъкнах вътре и дъждът рукна.

Беше приятно да го наблюдава човек от колата през спуснатото стъкло. Убивах времето като си мислех какви ли не работи, чудесно средство против задрямване. Ви известен смисъл се надявах така и да продължи. По-късно по всяка вероятност щях да си седя но сушина и да го слушам как барабани по покрива, докато окончателно избистря картината.

Часовникът ми показваше девет и двайсет. Запалих двигателя и завих зад ъгъла.

Хитър. Трябваше да бъда хитър. Момчетата със значките разсъждаваха като мен и ме чакаха при къщата на Миноу. Или пък охраняваха старицата в случай че Джони Макбрайд имаше някакви идеи да доведе отмъщението си докрая.

Този път паркирах колата на улицата зад къщата. Оставих ключа на стартера в случай че ми се наложеше да се спасявам с бягство, вдигнах прозорците догоре и се загърнах в сакото си. Върнах няколко къщи назад докато открия една тясна алея, свърнах в нея и закрачих обратно към оградата която разделяше дворовете.

Не се притеснявах че могат да ме забележат. Дрехите ми се сливаха с растителността и едва ли в тая буря някой щеше да стои на открито. Добрах се до гаража и хлътнах в сенките му. Запечатах всички подробности от близката околност в съзнанието си.

Момъкът който ме интересуваше стоеше под навеса на входа и зърнах силуета му на фона на нощната лампа в кухнята. Това ми стигаше. Вероятно се мислеше за много внимателен, но не се оказа така.

Плъзгах се покрай гаража силно приведен до земята. Стигнах къщата и едва тогава осъзнах колко механично съм го направил.

Почти както бях действал до този момент.

В мозъка ми имаше нещо като светофар според чийто светлини се придвижвах, докато в същото време някой ме потупваше по гърба и ми казваше какво да правя. Студена пот тръгна надолу по плешките ми. Стиснах с две ръце колана си за нещо което трябваше да бъде там и за малко не откачих като не го напипах.

След малко ми мина. Още треперех, но внезапната паника беше отминала. Скова ме студ защото нещо което беше погребано преди пет години навири глава и ми се ококори. Изпсувах и се опитах да разбера какво точно беше.

Къщата представляваше призрачна стена която подпирах с гърба си, а пръстите ми докосваха дървената решетка влажния бръшлян.

Точно това.

Това ли съм правил преди?

Дали съм стоял на същото място и после изкачил решетката и вмъкнал през прозореца?

Прогоних от главата си тая мисъл. Някъде бях чел за близнаците, колко сходна им течали мислите. Може би беше същото и с хората двойници. Не исках да си спомням нищо, дори и да имаше какво. Дъждът приглуши проклятието ми и се хванах за дъските на решетката.

Точно за десет секунди бях горе и след две секунди прозорецът беше отворен.

Стаята миришеше на жена и се виждаше силуета на легло до стената. Оставих прозореца отворен, доближих вратата и нададох ухо. Долу някъде свиреше тихо радио, но това беше всичко. Отворих вратата, пристъпих на площадката и се огледах. От едната ми страна имаше стъпала които водеха надолу а от ляво се виждаха две врати. Едната беше твърде тясна за да води към стая за живеене и аз избрах другата.

Тоя път бях улучил. Не беше заключена и едва ли е била отваряна всеки ден за последните пет години. Във въздуха се носеше мирис на застояло и от всяка моя стъпка се вдигаше прах от килима. Светлината от уличната лампа пред къщата хвърляше жълтеникаво сияние върху всичко в стаята и предметите оставяха слаби сенки по пода.

Имаше канапе, бюро, два метална шкафа с чекмеджета и сейф на стената, които навяваха мисли за човек превърнал стаята си в убежище. Бях длъжен да успея от пръв път. Втора възможност нямаше да ми се предостави. Лъчът от фенерче ме освети от мрака когато направих крачката към сейфа и на стената се открои гротескната ми сянка.