Мики Спилейн - Дългото очакване

Телефонистката набра номера ми и видях момъкът в дъното да вдига слушалката. Беше с обичайна гърбица която караше очилата му всеки момент да изглеждат че ще паднат от носа му и не беше особено вежлив съдейки по начина с който излая хелоу.

— Знам един начин да изкараш стотарка само за броени минути, авер.

Винаги стават учтиви при този подход дори и да имат подозрения че може да сте объркали номера. Винаги има вероятност да не сте. Следях го как се озърта наоколо и после скрива със шепата си микрофона на слушалката.

— Вие… знаете ли кой се обажда? — гласът му беше пълен с надежда.

— Че как! Ти си на щанда за канцеларски стоки в магазина на Филбърт.

— Брей, така е!

Сега вече беше изненадан. Обърна се с гръб към мен и не можех вече да следя лицето му.

— Можеш ли да излезеш за няколко минути?

— Разбира се.

— Добре, излез и тръгни на юг. Разбра ли?

— Да… но…

Затворих и го загледах. Той първо огледа телефона, облиза устните си, после трябва да беше решил че нищо не може да му се случи посред бял ден. Извика едно по-младо момче и влезе в склада. Излезе със сако преметнато през ръката му и се затътри през тълпата.

Залепих се точно зад гърба му.

Отвън той се огледа, повдигна рамене и закрачи в южна посока. Бавно. Точно когато се изравни с форда го хванах за ръката и му казах:

— В колата.

Момъкът се завъртя, изгледа ме през рамо, и ченето му увисна.

— В колата. — повторих аз и той отвори беззвучно вратата и хлътна вътре.

Очите му бяха опулени от страх и не можеше да преглътне.

Крайно време беше някой да ме разпознае.

Играта започваше да ми допада. Забучих цигара в ъгъла на устата си, запалих я и му се ухилих цинично.

— Можеш да си заработиш стотарката, стига да имаш желанието приятел. А можеш да се развикаш и да си усложниш живота. Какво предпочиташ?

Най-после успя да преглътне, но пък заедно с това си глътна и езика. Главата му се изпъна като на пуяк и едвам кимна. И само това.

— Преди пет години. Можеш ли да си спомниш толкова отдавна?

Преглъщане и кимване.

— Областен прокурор тогава беше Боб Миноу. Преди да го убият се е отбил в магазина ви и е оставил нещо. Спомняш ли си какво?

— Мен… ме нямаше там. — успя да изтръгне от себе си той. — Ли… той го споменаваше. Сега… си спомням.

— Какво е оставил?

Този път той поклати нервно глава.

— Аз… не знам. Оставил е нещо. Ли му е дал… билет. Може да е още из архивите.

— Можеш ли да го намериш?

— Не… без билета. Веднъж… вече търсих.

Цигарата ми падна от ръката. Усетих как очите ми се превърнаха в тесни цепнатини и всичко ми се замрежи пред погледа.

— Кой ти каза да търсиш?

Беше се разплескал на вратата, с ококорени очи с цялото им бяло навън.

— Беше завчера… Логан, онзи репортьор. Той дойде… и поиска същото нещо.

Значи Логан се беше сетил първи. Спомнил си е преди мен, че във Филбърт правеха фотографски и фотостатични услуги. Браво, Логан.

— Защо не можа да го намериш? — запитах аз.

— По дяволите, мистър… вършим хиляди работи като тази. Всички компании използуват услугите ни. Може пък да го открия. Ще потърся, ако искате. След две седмици ще го имате…

— По дяволите, не разполагам с толкова време!

— Божичко, че как без билет…

— Млъквай.

Опънах за последно угарката и я изхвърлих през прозореца. Приземи се върху обувката на един момък и тъкмо щеше да подхвърли някакъв мръсен коментар за майка ми когато видя лицето ми и побърза да отмине.

Посегнах за портфейла във вътрешния ми джоб и момчето проследи с разширени от страх очи движението на ръката ми и се отпусна като видя че не извадих пистолет. Балата ми се топеше страшно бързо. Измъкнах една новичка шумоляща стотачка и му я подадох.

— И запомни добре, аверче. Всяко ченге дава мило за драго да ме пипне за врата, така че не е тайна, че съм в града. Само да продумаш на някого, че си ме видял и аз ти обещавам, че докато си жив няма да посмееш да се прибираш по тъмно у дома. Разбираш ли?

Той побеля целият. Ръцете му така се разтрепераха, че за малко не изтърва банкнотата.

— В колко затваряте?

— В-в дванайсет.

— Добре. Ще ме изчакаш тогава.

Последва най-енергичното кимане на което съм бил някога свидетел и малко остана да си счупи врата докато успее да отвори вратата. Включих се в движението още преди да е влязъл в магазина, свих в една странична улица и се насочих на север.

Петнайсет минути по-късно минах покрай бялата къща с оградата. Мисис Миноу се люлееше на стол-люлка пред входа и главата й през няколко секунди се въртеше към двете страни на улицата. Люлееше се твърде бързо. Изглеждаше доста нервна.