Мики Спилейн - Дългото очакване

— Е, тогава… — Чу се шум от разкъсване на плик и отново прошумоля хартия когато разгъваше съобщението. — Не е много. Слушайте: «Грейси Харлан и Корпорация Харлан едно и също. Уитман.»

— Благодаря ви. — казах аз.

Затворих и останах на място като пръстите ми несъзнателно потропваха по телефона. Празните места по картината бавно се запълваха. Нещата ставаха малко по-смислени. Завесата пред сцената се беше раздвижила леко, но аз трябваше да съм сигурен че декорите бяха подредени както си ги представях.

Слязох в гаража и отново изкарах колата. Някъде в покрайнините на града имаше още едно късче от главоблъсканицата.

Тоя път не беше като предишния, със спокойна атмосфера, с увертюрата на «Лунната соната» да се долита през вратата. Даже си беше сложила и роклята с пискюла.

— Здравей, Венера. — казах аз.

Очите й мигновено огледаха улицата.

— Веднага вътре, човече!

Произнесе го с такава настойчивост че буквално влетях вътре.

Затвори я и я заключи.

— Сама ли си?

— Не.

— Какво има?

— Хората на Серво. Откакто излезе последния път, не спират да сноват. Къде се загуби, по дяволите?

— На много места. Къде са сега?

— Не знам. Тръгнаха си, но пак ще се върнат. — Тя порови на масата за цигара. — Идва и полицията. О, не местните. Тия бяха от федералното.

— Виж ти.

— Направо са полудели в града. Идиотите от общинската управа се размърдаха и са гласували единодушна резолюция да бъдеш открит на всяка цена. — Тя опъна силно от цигарата и приближи до прозореца. След като се увери чу никой не се навърта наоколо, оправи с доволен вид пердетата. — Изпратих две момичета на разузнаване. Събраха доста информация.

— Чудесно. Давай.

— Джордж Уилсън, Джони Макбрайд, или който и да си… момчетата от федералното са решили че ти си в дъното на всичко което е станало в тоя град. Ти си финансирал от забава операциите на Серво и когато нещата са се укротили твърде много, не по твоя вкус, си се заел лично да ги пораздвижиш. Върнал си се в Линкасъл защото там откъдето идваш е станало много напечено за теб. Накичиха те даже с едно дълго научно име което в превод означава че си бил опасен антисоциален елемент от момента в който си се върнал от войната.

— Значи сега аз съм босът. — произнесох аз в дълбок размисъл. — Аз съм този когото дирят под дърво и камък оттук до Уошингтън. Но това не включва Лени Серво.

Очите й се присвиха леко.

— Лени има лични сметки за уреждане. Знам всичко за това. Ходят слухове че си делил досега с него плячката, и щял да бъде много щастлив да те види зад решетките, защото тогава всичко щяло да остава само за него.

— Слухове. Не можеш да им запушиш на хората устата.

Тя кимна.

— Не си спрял да бъдеш фурор откакто си дошъл в града.

— Това ми остава, миличко. Смешното при слуховете е това, че винаги има нещо вярно в тях. Макар че трябва човек малко само да се замисли и да види колко наивно е всичко това.

— Как?

— Ако аз стоя зад Серво и ме пипнат, не е ли логично да предположи човек че ще поделя с Лени вината в същата пропорция, както и с парите?

Цигарата й леко провисна. Лицето й загуби предпазливото изражение и побеля.

— Кой си ти, човече?

Усмихнах й се и не отговорих. Вместо това казах:

— Преди време ми спомена за някаква снимка. Успя ли да я намериш?

Тя мълчаливо стана и излезе от стаята. След две минути се върна с парче набръчкана фотография което очевидно бе престояло в някакво забутано място доста дълго време. Подаде ми я и седна.

Беше очертала с молив въпросното момиче. Казваше се Харлан. Бях видял съвсем скоро нейна снимка. Беше сервитьорката от АВС Дайнър самоубила се от мъка по убитата си съквартирантка. Преди да дойде в Линкасъл беше участвувала в изнудвания в Ню Йорк. Беше лежала в затвора.

Сега вече ми беше ясно. Поне така си мислех.

Върнах снимката на Венера.

— Имаш ли нещо против да използувам телефона ти?

— Давай.

Картината изпъкваше все повече и първо избрах редакцията на Логан. Нямаше го. Уенди не се беше върнала и Ник го нямаше на гарата. Следващият номер беше на полицейското управление и някой се обади. Поисках Линдзи и ме свързаха с него.

— Капитан Линдзи слуша.

— Тук е Джони, приятел.

Дъхът му се усили в слушалката.

— Давай. — произнесе той през стиснатите си зъби.

— Какво стана с писмото?

— Нищо. Нещо не пасва. Намерих плика и това е всичко. Нищо друго.

— Там някъде трябва да е.

Гласът му беше дрезгаво стържене.