Мики Спилейн - Дългото очакване

— Значи ето къде си била цял ден!

Не исках да прозвучи укорително. Тя изглеждаше наранена и поклати глава.

— Отбих се само да си уговоря час. Тъкмо се прибирах.

Ако бях гледал малко по-внимателно щях да го видя. Корените на космите й бяха още чернееха дори и косата й да имаше вид на излязла току-що от фризура. Погледах още малко и се ухилих. Уенди си беше вълшебно парче. Потупах пакета.

— За мен ли е?

— За теб. — Тя отново направи оня трик с устата си и го разгърна. — Искаш ли да ти разкажа или да ти го изпея?

— Разкажи ми.

— Тъкър живее в голяма къща в предградията. Има бар в сутерена с игрална зала и стая с басейн. Зад къщата му има гараж за две коли с един чисто нов кадилак. Другата кола я използува когато ходи на работа.

— Настина вълшебно за човек със заплата на полицай.

— Той не е единственият. Повечето от полицаите си имат изнудвачески рекет като допълнителни приходи. Но Тъкър бие всички по мащабите.

— Със Серво ли е комбина?

Тя повдигна рамене.

— На времето Тъкър задлъжнял към един от босовете с няколко бона. Говорят че Серво му уредил дълга. Седем души ми казаха че са го виждали да проиграва хилядарки в една от кръчмите на града.

— Нещо друго. Винаги може да каже че ги е спечелил в някоя съседна кръчма.

Уенди се порови малко в листовете които бяха най-отгоре в снопа.

— Наел си е човек който да му изчислява данъците. Момчето говори искрено. Казва че Тъкър декларира всичко.

— Хитър е. Капоне трябваше да се поучи от него.

Тя притвори очи и се отпусна на седалката.

— Ходих да видя мисис Миноу. Миналия път тя не ни разказа всичко. Съпругът й успял да изправи няколко пъти Лени Серво пред съда.

— Това не е тайна. Четох го във вестниците.

— Най-важното не е публикувано. Боб Миноу е имал доказателства с които е бил в състояние да премахне рекета от града… или поне да пъхне Серво където му е мястото. И двата пъти през нощите точно срещу процеса някой се вмъквал с взлом в кабинета му, насилвал сейфа и отмъквал доказателствата.

— Тъкър. — казах аз. — Проклятие, само този кучи син е знаел как и е имал под ръка средствата.

Ударих с юмрук кормилото и изпсувах още веднъж за да ми олекне.

Гласът й прозвуча сякаш като от мъгла.

— Не Тъкър. — каза тя.

Втренчих се в нея.

— Кой?

Тя измъкна от пакета чисто нов плакат с моята снимка от онези които можете да видите на всички обществени места. Беше заградила с молив параграфа в който се казваше че съм търсен за касоразбивачество. За това си ме биваше.

А и неотдавна на масата с Логан се бях хвалил че няма сейф който да ми устои.

— Ти. — каза тя. Тонът беше мек но прозвуча като пистолетен изстрел.

Очите й бяха потъмнели от недоверие, но въпреки това търпеливо изчакваше моето обяснение.

Пропуснах го безгрижно край ушите си.

— Много нещо си свършила за един ден, миличко.

Тя се отдръпна сякаш бях замахнал да я ударя. В очите й внезапно бликнаха сълзи и аз пак се проклех с какво ли пак бях успял да я засегна.

— О, не ми се сърди. — казах й аз. Протегнах ръка и я прегърнах през шията, като зарових лице в косите й. Косата й ухаеше приятно. — Такъв съм си по рождение, Уенди. Нямам си добри маниери. А трябваше да ти благодаря.

Палецът ми повдигна брадичката й докато устата й се изравни с моята. Усетих как трепереха устните й, после ръката й обви врата ми и ме държа така докато привърших с извинението.

Бръчките около очите й от деня в който я срещнах за първи път, бяха изчезнали напълно. Оная напрегната коравина отстъпваше място на една нова красота която тя ми позволи да зърна само за няколко мига преди отново да се прибере в черупката си.

Натиснах стартерния бутон.

— Отивам в града. Ще дойдеш ли с мен?

— Не… имам работа. — Тя потупа пакета. — Какво да правя с това?

— Остави го в къщата. Наистина ли не искаш да дойдеш?

Тя поклати глава и отвори вратата. Застана отвън и ме загледа без да я затваря.

— Знаеш ли че си облечен много смешно.

— Дегизация.

— О! — Тя ми се ухили. — Ще внимаваш ли?

— Има ли значение?

Тя кимна и от очите й пак рукнаха сълзи. Наближи автобус и тя затича да го хване, като ме остави в размисъл какво ли съм изтърсил пък този път.

В магазина на Филбърт гъмжеше от клиенти. Прозорците крещяха «ПРАЗНИЧНИ РАЗПРОДАЖБИ С НАМАЛЕНИЕ!» с тлъсти червени букви и обясняваха как цените били намалени двойно. Закачих се зад една възрастна жена с пазарска чанта и влязох вътре с нея. Огледах се, но за купувачите бях просто един от тях. Купих си още една работна риза просто за да имам какво да държа в ръцете си, насочих се към проходите със стелажите докато разглеждам стоките и после се пъхнах в една телефонна кабина до стената.