Мики Спилейн - Дългото очакване

Съдържаше следния текст:

Уважаеми господин Миноу,

Информирам ви с това писмо че в случай че умра то смъртта ми е била насилствена. Сред вещите ми ще намерите доказателства за връзката ми с Леонард Серво и фотографически доказателства за други които ще се окажат виновни за моята смърт.

Не беше много но беше предостатъчно. Пъхнах обратно документите в плика, повдигнах гумената постелка на колата и го пъхнах отдолу. Изобщо не личеше да има нещо отдолу.

Спрях пред един бар на улицата, влязох вътре и си поръчах пиене. Сервитьорът ми го донесе и ад си го взех с мен в телефонната кабина. Пуснах монета в автомата и си отпих от питието докато ме свържат с полицейското управление.

— Тук сержант Уокър. — обади се нечий глас.

— Търся капитан Линдзи.

— Изчакайте малко, ще ви свържа.

Две прещракания по-късно и Линдзи изръмжа в слушалката. Казах:

— Тук е Макбрайд, капитане. Имам новини за вас.

— И аз имам за теб. — Гласът му загрубя още повече. — Къде си?

— В центъра на града.

— Току що открихме твоя човек.

Сграбчих слушалката.

— Троя?

— Не, Логан. Открихме колата му блъсната в една пропаст н смачкана до неузнаваемост.

Не можех да си поема въздух. Думите му стояха като застинали в ушите ми и едва след малко ги осъзнах.

— Бил е… блъснат?

— Да. Така поне мисля аз. Всички други колеги мислят, че е бил мъртво пиян по време на случилото се.

— Беше се запил здраво… — започнах аз и спрях.

Линдзи ме прекъсна.

— Да усещаше се. И докторът каза същото. В колата имаше и друго тяло което не успяхме да идентифицираме. Беше буквално размазано.

— По дяволите, какво стана с Логан!

Гласът му изведнъж стана мек. Много мек.

— Логан е жив. Все още. Макар че ще е цяло чудо, ако не ритне канчето. В момента е в кома и никой не знае след колко време ще е в състояние да се разговаря с него.

Дъхът ми просвистя през зъбите.

— Кога се е случило?

— Очевидно предишната нощ. През цялото време е лежал в колата.

— А другото тяло?

— На мъж е. В момента работят върху него. Изтърсил се е от колата докато се е търкаляла надолу и накрая се стоварила върху него. Не е останало много от тялото му. Върху какво работеше Логан?

— Бих искал да знам. — казах бавно аз. — Бих искал да знам.

— Намерихме в колата до него плик с твоето име отгоре.

Допих си питието и оставих чашата до телефона.

— Да, сега вече наистина започва да се прояснява. — казах аз.

— Може би няма да направиш зле ако поразкажеш.

— Ще дойда направо при теб. Имам още малко време.

Окачих слушалката и върнах чашата на бара. Може би Линдзи щеше да се чуди какви ли ми бяха новините. Не трябваше да проговаря толкова бързо.

Тръгнах към вратата.

Блондинката в сепарето ми каза:

— Здравей, едри момко.

Тя се усмихна и юнакът до нея също се усмихна. С малко неприятна усмивка.

— Здравей, Каръл. — казах аз.

— Ще пийнеш ли по едно с нас?

— Благодаря, но бързам.

Тя излезе от сепарето като продължаваше да се усмихва на партньора си.

— Сега се връщам Хауи. Имам само да си кажем няколко думи с този юнак тук. Не възразяваш, нали?

Той повдигна рамене и кимна.

Усмивката й беше дяволита и тя ме притисна в ъгъла до автомата за продажба на цигари.

— Не се върна тогава при мен. — каза тя. — Чаках те цяла нощ.

— Освен снощи. — напомних й аз.

Тя кимна.

— Почувствувах се уязвена. И самотна при това. Можехме да се повеселим славно. Обичам известните хора.

— Моя тип известност?

— Особено. Ще дойдеш ли?

— Може би. Мислих си за нещо от по-рано. Исках да те питам дали си мяркала дружката на Серво?

Усмивката се стопи.

— Не бих могла да ти кажа.

— Тогава кажи ми нещо друго.

— Какво? Питай ме за каквото искаш.

— Кислородната вода не щипеше ли?

Дяволчетата пак надзърнаха от очите й и тя подръпна ципа на якето ми.

— Амонякът щипе, а не кислородната вода. Искаш ли да ти разкажа?

— Мога да дойда някой ден и да погледам как го правиш.

Отместих ръцете й и прекрачих край нея.

— Ела. — каза тя. — Тъкмо ще ми помогнеш.

Хотелът «Борови Градини» изглеждаше още по-порутен от предишния път, ако това въобще беше възможно. Минах покрай него веднъж и паркирах в една отдалечена от зданието алея. Всички прозорци бяха тъмни.

Бях на косъм от края на цялата история и не исках да поемам никакви рискове. Пресегнах се под седалката и измъкнах пистолета който бях пъхнал преди там. Опитах се да го пъхна зад колана но дръжката ме убиваше страшно неприятно в ребрата. Джобовете на якето ми не можеха да го поберат целия. Това не ми хареса. Ако ми се наложеше да се наведа напред можеше да се изплъзне от джоба и да се удари в пода, а нямах никакво желание да получа случаен куршум в корема при това от собствения си пистолет. На крачола на новите ми работни панталони имаше някакъв много интересен джоб в който пистолетът легна като у дома си. Закрих го с капачето на джоба и се измъкнах от колата.