Дейвид Едингс - Пророчеството

Времето и разстоянието започнаха да се стопяват много по-бързо, щом господин Улф започна да разказва на Гарион приказки за славни приключения и подли предателства, извлечени от изпълнените с мрак безкрайни столетия на гражданските войни в Арендия.

— Защо са такива арендите? — попита Гарион след една особено зловеща история.

— Арендите са много благородни — отговори Улф, облегна се и небрежно подръпна юздите с една ръка. — Благородството е белег, на който не може да се разчита, тъй като то понякога кара хората да извършват различни неща без видима причина.

— Рундориг е аренд — каза Гарион. — И понякога той… е, умът му не е особено пъргав, разбираш какво искам да кажа.

— Това се дължи на благородството — отбеляза Улф. — Арендите изразходват толкова много време, като се стремят да постъпват благородно, че не им остава нито миг да мислят за други неща.

Изкачиха поредния хълм и видяха Горен Гралт. Къщичките от сив камък с покриви от каменни плочи разочароваха Гарион, защото му се стори, че са прекалено малки. Два пътя, побелели от гъста прах, се пресичаха в селото, имаше и още няколко тесни, лъкатушещи улички. Къщите бяха квадратни и солидни, но приличаха на играчки, подредени в долината под тях от някой великан. Макар че беше лято, повечето планински върхове на назъбения хоризонт бяха все още покрити със сняг.

Умореният кон тежко пристъпваше по нанадолнището, копитата му вдигаха малки облачета прах. Скоро каруцата затрополи по калдъръмените улици към центъра на селото. Селяните естествено си придаваха прекалена важност и не обръщаха внимание на стареца и момчето — голяма работа, каруца от някаква си ферма. Жените носеха рокли и островърхи шапки, а мъжете — жакети и меки кадифени кепета. Израженията на всички бяха високомерни и излъчваха дори презрение.

— Много са красиви, нали? — забеляза Гарион.

— Сигурно и те си мислят така — каза Улф и лицето му като че се развесели. — Аз смятам, че вече е време да хапнем нещо, а ти?

Макар да не чувстваше глад преди старецът да спомене за ядене, Гарион изведнъж усети, че е гладен като звяр.

— Къде ще отидем? — попита той. — Всички хора тук изглеждат великолепни. Дали някой от тях ще позволи на непознати да седнат на неговата маса?

Улф се засмя и разтърси звънтящата кесия, привързана към пояса му.

— Няма да си правим труда да се запознаваме с тях — отговори той. — Има много места, където човек може да си купи храна.

Да си купи храна? Гарион никога не бе чувал подобно нещо. Всеки, който се появеше пред портата на Фалдор, когато дойдеше време за хранене, получаваше покана да седне на масата — това беше съвсем в реда на нещата. Светът на селяните очевидно бе много различен от този във фермата на Фалдор.

— Но аз нямам никакви пари — възрази момчето.

— Аз имам достатъчно и за двамата — увери го Улф и спря коня пред една ниска постройка с табела, върху която бе нарисувана чепка грозде, увиснала тъкмо над входната врата. Имаше и някакви знаци върху табелката, но Гарион естествено не можеше да ги прочете.

— Какво означават тези знаци, господин Улф? — попита той.

— Означават, че вътре може да си купиш храна и някакво питие — каза Улф и слезе от каруцата.

— Сигурно е прекрасно да можеш да четеш — прошепна Гарион, изпълнен с копнеж.

Старецът го погледна видимо изненадан и попита с недоверие:

— Не можеш ли да четеш, момче?

— Никой не ме е учил — отговори Гарион. — Мисля, че Фалдор може да чете, но никой друг във фермата не умее.

— Глупости — изсумтя Улф. — Ще поговоря с леля ти Поул за това. Тя се отнася с пренебрежение към отговорностите си. Трябвало е да те научи още преди години.

— Нима леля Поул може да чете? — попита Гарион изумено.

— Разбира се, че може — отговори Улф и поведе момчето към кръчмата. — Според нея от това нямало полза, но двамата спорим по този въпрос от доста години. — Старецът, изглежда, беше много разстроен от факта, че Гарион е неграмотен.

Ала Гарион беше прекалено заинтересуван от опушената кръчма, за да обърне внимание на това. Стаята беше обширна, тъмна, с нисък таван и каменен под, застлан с тръстикови рогозки. Макар че не беше студено, в средата гореше огън. Димът с полюляване се издигаше към комин, разположен над огнището върху четири квадратни каменни колони. Лоени свещи капеха в глинени паници, поставени на няколкото дълги зацапани маси, а във въздуха се носеше неприятна миризма на вино и вкисната бира.