Дейвид Едингс - Пророчеството

— Тя не беше изтъкната или важна личност — отговори Улф. — Баща ти също. Всеки, който ги видеше, оставаше с впечатлението, че са прости селски хора — млад мъж с младата си съпруга и тяхното бебе — ето какво виждаха всички. Или поне се предполага, че са виждали това.

— Не разбирам.

— Много е сложно.

— Какъв беше моят баща?

— Среден на ръст — каза Улф. — С тъмна коса. Много сериозен млад човек. Аз го харесвах.

— Той обичаше ли майка ми?

— Повече от всичко на света.

— А мен?

— Естествено.

— И къде живеехме?

— В едно село — отвърна Улф. — Съвсем малко селце близо до планините, далеч от главните пътища. Имахте къщичка в края на селото. Малка, но здрава постройка. Баща ти сам я направи — той беше каменар. От време на време спирах при вас, когато се озовавах в тази област. — Гласът на стареца монотонно продължи да ниже думите, описвайки селото, къщата и двамата млади, живели в нея с детето си. Гарион слушаше и дори не усети кога е заспал.

Трябва да беше много късно, почти призори. Момчето усети в просъница как го вдигат от каруцата и го отнасят нагоре по някакво стълбище. Старецът беше изненадващо силен. Леля Поул също беше тук — Гарион я позна, без да отваря очи. Около нея се носеше особено ухание, което той можеше да познае дори и в стая, потънала в непроницаема тъмнина.

— Само го завий — тихо каза господин Улф на леля Поул. — Най-добре е да не го будим.

— Какво се случи? — попита леля Поул. Гласът й беше също така тих като този на стареца.

— В селото имаше един мург — в магазина на твоя търговец. Той започна да разпитва и се опита да даде на момчето петаче от Ангарак.

— В Горен Гралт? Сигурен ли си, че е бил само мург?

— Не знам. Дори аз не мога с пълна сигурност да разгранича мург от кролим.

— Какво стана с монетата?

— Успях да я взема. Дадох на момчето едно сендарско петаче вместо нея. Ако този мург е бил кролим, ще му позволим да ме последва. Сигурен съм, че ще мога да го мотая няколко месеца.

— Значи ще си тръгнеш? — Гласът на леля Поул прозвуча някак тъжно.

— Време е — отвърна Улф. — Точно сега момчето е на сигурно място тук, а аз трябва да замина. Стават неща, за които трябва да се погрижа. Обзема ме тревога, когато мургите започнат да се появяват в отдалечени места. Върху нашите плещи лежи огромна отговорност и грижа, затова не бива да си позволяваме да станем невнимателни.

— Дълго ли няма да се върнеш?

— Няколко години. Трябва да проуча много неща и да се срещна с много хора.

— Ще ми липсваш — меко каза леля Поул.

Той се засмя.

— Сантименталност ли проявяваш, Поул? Не ти е в характера.

— Знаеш какво имам предвид. Не съм подходяща за тази задача, която ти и другите ми възложихте. Какво зная за това как трябва да се възпитават малки момчета?

— Справяш се добре — рече Улф. — Дръж момчето изкъсо и не му позволявай да те докарва до истерия. И бъди внимателна — той лъже като най-изпечен мошеник.

— Гарион да лъже? — Гласът й прозвуча изумено.

— Излъга мурга така добре, че дори аз се впечатлих.

— Гарион?

— Освен това започна да ми задава въпроси за своите родители — каза Улф. — Какво си му разказвала за тях?

— Много малко. Само това, че са мъртви.

— Нека това бъде всичко засега. Няма смисъл да му разказваме неща, за които все още не е дорасъл и няма да може да разбере.

Гласовете им продължиха да жужат, но Гарион отново потъна в дрямка, пък и беше почти сигурен, че всичко, което чува, е просто сън.

Ала на следващата сутрин, когато се събуди, господин Улф го нямаше.

Сезоните отминаваха. Лятото узря и се превърна в есен, великолепието на есента замря пред настъпващата зима, зимата неохотно се предаде пред напора на пролетта, а пролетта разцъфна в ново лято. С отминаването на сезоните годините изтичаха във вечността и Гарион неусетно стана по-голям.

Докато той растеше, другите деца се променяха и порастваха — всички с изключение на Доруун, който, изглежда, бе обречен да бъде нисък и мършав цял живот. Рундориг избуя като млада фиданка и догони по ръст мъжете във фермата. Зубрет, разбира се, не стана толкова висока, но пък порасна по друг начин, за който момчетата смятаха, че е много интересен.

В ранната есен, тъкмо преди четиринадесетия рожден ден на Гарион, той едва не се прости с живота си. В отговор на някакъв първичен инстинкт, какъвто изпитват всички деца — ако имат на разположение езеро и достатъчно греди, — това лято момчетата построиха сал. Салът не беше нито много голям, нито добре направен, освен това проявяваше склонност да потъва от едната страна, ако тежестта върху него бе неравномерно разпределена, пък и често му се случваше да се разпада в най-неочаквани моменти.