Дейвид Едингс - Пророчеството

— Наистина не беше чак толкова опасно, лельо Поул — измърмори той неубедително. — Тъкмо усетих, че почвам да се уча да плувам, и всичко щеше да бъде наред, ако не си бях ударил главата в гредата.

— Но си я ударил . — изтъкна тя.

— Ами да, но не беше чак толкова сериозно. Щях да дойда на себе си след минута-две.

— При тези обстоятелства не съм сигурна дали си щял да имаш на разположение минута-две — рязко заяви тя.

— Е… — Той се поколеба и реши да изостави този въпрос.

Това събитие сложи край на свободата на Гарион, защото леля Поул я ограничи в пределите на кухнята. В ума му незабавно се запечати всяка вдлъбнатинка и драскотина върху всяка тенджера. Той мрачно пресмяташе, че измива всичките тенджери по двадесет и един пъти седмично. Потънала в някакъв привиден прилив на пълно безредие, леля Поул изведнъж се оказа неспособна дори да сложи водата да кипне, без да изцапа най-малко три или четири тенджери, а Гарион трябваше да търка всичките мръсни съдове. Той ненавиждаше това занимание и съвсем сериозно започна да обмисля възможността за бягство.

С напредването на есента времето започна да се влошава, другите деца също бяха повече или по-малко ограничени и не можеха да излизат извън двора на фермата, затова положението стана по-търпимо. Рундориг естествено вече съвсем рядко играеше с тях, понеже неговият ръст беше благоприятна предпоставка все по-често да му възлагат да върши какво ли не.

Когато успееше, Гарион се изплъзваше и отиваше при Доруун и Зубрет, ала скачането в сеното на плевника и безкрайните гоненици в конюшните и хамбарите вече не ги развличаха. Те бяха достигнали възраст и ръст, които привличаха вниманието на големите, които твърде бързо откриваха подобно лентяйство и изнамираха разни задачи, с които да запълнят времето им. Най-често младежите се спотайваха на някое уединено място и просто разговаряха — с други думи, Гарион и Зубрет просто седяха и слушаха безконечното дърдорене на Доруун. Това дребно чевръсто момче, така неспособно да мълчи, както не му се удаваше да застане мирно, изглежда, можеше да приказва с часове за най-незначителни неща.

— Какъв е този знак на ръката ти, Гарион? — запита Зубрет един дъждовен ден, като прекъсна безкрайното дърдорене на Доруун.

Гарион погледна идеално кръглото бяло петно на дясната си длан.

— Аз също съм го забелязал — заяви Доруун, като бързо смени темата по средата на изречението. — Но Гарион порасна в кухнята, нали, Гарион? Белегът вероятно е на място, където се е изгорил, докато е бил малък — хей така — протегнал е ръка, преди някой да успее да го спре, и я е лепнал върху нещо горещо. Обзалагам се, че леля му Поул се е ядосала, нали я знаете, че много бързо се ядосва, й сигурно…

— Той винаги си е бил там — отвърна Гарион и прокара левия си показалец по контурите на петното. В действителност никога по-рано не го беше разглеждал подробно. Белегът покриваше цялата му длан и имаше лек сребрист блясък.

— Може би е белег от рождение — предположи Зубрет.

— Обзалагам се, че е точно това — бързо заговори Доруун. — Веднъж видях един човек с голямо лилаво петно на бузата — един от каруцарите, които идват да приберат репите през есента — както и да е, белегът се бе разпрострял върху цялата половина от лицето му и аз си помислих, че е участвал в ужасно сбиване — нали знаете, че каруцарите винаги се бият, — но тогава забелязах, че всъщност не е синина, ами — точно както каза Зубрет — беше си белег от рождение.

Същата вечер, след като се бе приготвил за лягане, Гарион попита леля си.

— Какъв е този белег, лельо Поул? — И вдигна ръката си с дланта нагоре.

Тя вдигна поглед, без да спира да реши дългата си черна коса.

— Не е нещо, за което трябва да се тревожиш.

— Аз не се тревожа — рече той. — Просто се чудя какво е. Зубрет и Доруун смятат, че е белег от рождение. Така ли е?

— Да, нещо подобно — отговори леля Поул.

— Ами някой от моите родители имал ли е същия белег?

— Баща ти. Той се предава в твоето семейство от много години насам.

Внезапно странна мисъл проблесна в ума на Гарион. Без да знае защо, той протегна ръка и докосна белия кичур върху челото на леля си.

— Като този бял кичур в твоята коса ли?

Усети моментно изтръпване в ръката си и изведнъж като че някакъв прозорец се отвори в ума му. Обхвана го чувството, че безброй години прелитат край него като огромно море от тежки, люлеещи се облаци, а след това — по-остро от всякакъв нож, душата му бе разтърсена от усещане за безброй пъти повторена загуба и скръб. После, като че това се бе случило наскоро, се появи неговото собствено лице — а зад него още много лица: стари, млади, царствени или съвсем обикновени, и зад всички тях — вече не така глупаво, както понякога изглеждаше — се показа лицето на господин Улф. Ала повече от всичко друго наоколо владееше осъзнатото усещане за неземна, нечовешка мощ, за непобедима воля.