Дейвид Едингс - Пророчеството

— Това не е необичайно — обясни Улф. — Когато правим нещо, което някой друг не харесва, той започва да ни мрази. Омразата се натрупва през годините, докато накрая прераства в нещо като религия. Мразят не само нас, но и всичко свързано с нас. Както и да е, преди много години враговете на твоя род станаха особено опасни и леля ти и аз решихме, че единственият начин да спасим семейството е да го скрием някъде.

— Ти не ми разказваш всичко — прекъсна го Гарион.

— Да — благо призна Улф. — Не ти разказвам всичко. Засега ще узнаеш само онова, което е безопасно за тебе. Ако знаеш някои неща, ще постъпваш по различен начин и хората ще забележат това. За тебе е по-сигурно да останеш обикновен още известно време.

— Искаш да кажеш невеж — обвини го Гарион.

— Добре, нека бъде невеж тогава. Искаш ли да чуеш останалата част от разказа, или ще спорим?

— Съжалявам — извини се Гарион.

— Няма нищо — отвърна Улф и го потупа по рамото. — Понеже аз и леля ти сме свързани по особен начин с твоя род, ние естествено бяхме заинтересувани да осигурим вашата сигурност. Ето защо ви криехме.

— А как може да се скрие цял род? — попита Гарион.

— Той никога не е бил голям — обясни Улф. — Поради някаква неведома причина той се развиваше като права, неразклонена линия — нямаше братовчеди, вуйчовци и други роднини. Не беше толкова трудно да скрием мъж, жена и тяхното единствено дете. Правим това от стотици години — та чак до наши дни. Скривахме ги в Толнедра, в Рива, в Черек, в Драсния — на най-различни места. Животът им беше прост — повечето от тях бяха занаятчии, понякога обикновени селяни — такива хора, каквито човек никога не би погледнал втори път. Както и да е — всичко вървеше добре допреди двадесет години. Доведохме твоя баща Геран от едно място в Арендия в малко селце, разположено високо в планините, в източната част на Сендария, на около шестдесет левги югоизточно от Дарайн. Геран беше каменоделец — не съм ли ти казвал това?

— Много отдавна — кимна Гарион. — Спомена, че си го харесвал и от време на време си го посещавал. Моята майка сендарка ли беше?

— Не — отвърна Улф. — Илдера беше алгарка, всъщност — втората дъщеря на племенния вожд. Леля ти и аз я запознахме с Геран, когато станаха на подходяща възраст. Обикновеното нещо, което се случва с младите хора, се случи и с тях. Те се ожениха. Ти се роди една година след това.

— А кога беше пожарът? — попита Гарион.

— Вече приближавам до него — каза Улф. — Един от враговете на твоето семейство от дълго време търсеше предците ти.

— Колко дълго?

— Всъщност от стотици години.

— Това означава, че той също е вълшебник, нали? — попита Гарион. — Искам да кажа, че само вълшебниците живеят толкова дълго?

— Той притежава някои умения в тази област — призна Улф — Ала думата „вълшебник“ може да те заблуди. Ние не наричаме себе си така. Другите хора ни наричат, ала ние не мислим за нашето изкуство точно по този начин. Това е удобна фраза за онези, които в действителност нищо не разбират от работата ни. Както и да е, случи се така, че твоята леля и аз бяхме далеч, когато врагът проследил Геран и Илдера. И една сутрин дошъл в тяхната къща много рано, докато те все още спели, запечатал вратите и прозорците и подпалил къщата.

— Но ти каза, че къщата била направена от камък.

— Да — отвърна Улф. — Но можеш да накараш и камъка да гори, ако наистина го искащ. Огънят е само по-горещ — това е всичко. Геран и Илдера знаели, че няма начин да се измъкнат от горящия си дом, ала Геран успял да избие един камък от стената и Илдера те изблъскала през дупката. Подпалвачът това и чакал. Взел те и се измъкнал от селото. Не можем да сме сигурни точно какво е имал наум — дали е щял да те убие, или е искал да те задържи за някаква своя цел. Във всеки случай тъкмо тогава аз пристигнах там, угасих огъня, но Геран и Илдера вече бяха мъртви. След това тръгнах след онзи, който те беше откраднал.

— Уби ли го? — свирепо попита Гарион.

— Опитвам се да не правя това, когато не е крайно необходимо — отговори Улф. — Такава намеса прекалено много разстройва естествената последователност на събитията. По това време ми беше хрумнало друго нещо — много по-неприятно от простото отнемане на живота. — Очите на стария човек бяха ледени. — Ала както се оказа впоследствие, такава възможност така и не ми се удаде. Той те хвърли към мен — ти беше бебе — и аз се опитах да те уловя. Това му даде време да избяга. Аз те оставих при Поулгара и тръгнах да търся твоя враг. Но досега все още не съм успял да го намеря.