Дейвид Едингс - Пророчеството

— Не смятам, че опасността от това наистина съществува, Поул — отбеляза Улф. — Умът на Анхег е достатъчно добре подготвен да избегне клопките в книгата на Торак. В края на краищата те са прекалено очевидни.

Анхег погледна към другия край на стаята, където стоеше Гарион, и му кимна да се приближи. Гарион прекоси пространството, което ги разделяше, и застана пред краля на Черек.

— Ти си наблюдателен младеж, Гарион — сериозно заговори крал Анхег. — Днес ти ми направи услуга и може да ми се обадиш по всяко време. В отговор аз съм готов винаги да ти услужа. — Той протегна дясната си ръка и Гарион я стисна, без да мисли.

Очите на крал Анхег изведнъж се разшириха и лицето му леко пребледня. Той обърна ръката на Гарион и погледна сребристия белег върху дланта му.

Внезапно ръцете на леля Поул също се озоваха там, решително затвориха пръстите на Гарион и ги отдръпнаха от хватката на Анхег.

— Значи е вярно — тихо отрони Анхег.

— Стига — каза леля Поул. — Не обърквай момчето. — Ръцете й все още здраво държаха десницата на Гарион. — Ела, скъпи — поде тя. — Време е да свършим с опаковането на багажа.

Умът на Гарион заработи светкавично. Защо белегът върху ръката му беше уплашил толкова много Анхег? Той знаеше, че знакът, получен от рождение, се предава по наследство. Веднъж леля Поул му беше казвала, че ръката на баща му имала същия знак, но откъде-накъде това би представлявало интерес за Анхег? Въпросите отиваха твърде далеч. Необходимостта да знае беше почти нетърпима.

Трябваше да научи всичко за своите родители, за леля Поул — и за обстоятелствата, свързани с тях. И ако от отговорите щеше да го заболи, значи така трябваше. Поне щеше да знае истината.

На следващата сутрин времето беше ясно. Всички станаха рано и се събраха в двора, където чакаха шейните.

— Няма нужда да излизаш на студа, Мерел — каза Барак на облечената си с кожена пелерина съпруга, която седна до него в шейната.

— Дългът ми повелява да изпратя съпруга си до кораба — отговори тя с дръзко повдигната брадичка.

— Както желаеш — въздъхна Барак.

Шейната на крал Анхег и кралица Ислена се понесе начело, след нея, напускайки двора, по заснежените улици полетяха шейните на останалите крале.

Слънцето ярко блестеше, въздухът беше свеж. Гарион мълчеше, седнал при Силк и Хетар.

— Защо си толкова мълчалив, Гарион? — попита Силк.

— Случиха се прекалено много неща, които не разбирам — отговори той.

— Никой не може да разбере всичко — произнесе Хетар нравоучително.

— Череките са необуздани и мрачни хора — заговори Силк. — Те не разбират дори себе си.

— Не само череките — каза Гарион. Опитваше се да намери подходящите думи, за да изрази мисълта си. — Леля Поул, господин Улф, Ашарак — всичко това. Всичко се случва толкова бързо. Не мога да проумея нищо.

— Събитията са като конете — каза Хетар. — Понякога те бягат от нас. Но след като потичат малко, отново започват да вървят полека. Тогава имаме време да осмислим всичко.

— Дано да е така — отговори Гарион несигурно и отново потъна в мълчание.

Шейните завиха и навлязоха в широкия площад пред храма на Белар. Сляпата старица отново беше там и Гарион разбра, че ги е очаквала. Тя се изправи на стълбището пред храма и вдигна тояжката си. Без никаква обяснима причина конете, теглещи шейните, спряха, целите разтреперани, въпреки подканянията на водачите си.

— Здравей, велики — извика сляпата. — Желая ти добър път.

Шейната, в която седеше Гарион, бе спряла най-близо до стълбището пред храма и изглеждаше, че старицата приказва на него. Почти без да мисли, той отговори:

— Благодаря. Но защо се обръщаш към мене така?

Тя остави въпроса му без отговор.

— Спомни си за мене — каза само тя и ниско се поклони. — Спомни си Мартьо, когато получиш своето наследство.

Вече за втори път тя казваше тези думи и Гарион почувства остро любопитство.

— Какво наследство? — попита той.

Ала Барак ревеше, обзет от бяс, и се мъчеше едновременно да отхвърли кожената наметка и да извади сабята си. Крал Анхег тъкмо слизаше, от своята шейна, грубото му лице беше пепеляво от ярост.

— Не! — рязко извика леля Поул. — Аз ще се погрижа за нея. — Тя се изправи. — Чуй ме, вещице — заговори тя с ясен глас като махна качулката от главата си. — Мисля, че виждаш прекалено много с тези твои слепи очи. Сега ще ти направя услуга — ти повече няма да бъдеш измъчвана от мрака и от тревожните видения, които се носят из него.