Спас Карафезов - Сърцето вижда

Иван и Петко станаха инженери. Николай — учител по практика в механотехникума. Христо Банковски се утвърди като журналист в литературната редакция на Радио София. Няколко дни преди да загине трагично, разговаряхме по телефона. Съобщи ми: „Имам да черпя. Приеха ме за член на Съюза на писателите“. Той вече беше издал четири стихосбирки. Едната от тях има наименование „Виждам планина“. Това е заглавие на стихотворение. Както му казвахме на нашите сбирки, Ичо беше най-големият поет между планинарите и най-големият планинар между поетите. В съзнанието си съм запазил една негова мисъл от стихотворение, която ще цитирам по памет: „По-трудно е, когато човекът слиза надолу, отколкото когато се качва нагоре.“ Разбирам метафората, която той е употребил. Наистина мъчително е, когато човек слиза от власт, кариера, слава, когато напуска род, семейство, приятели…

Банковски никога не си признаваше, че зрението му беше отслабнало. Понякога в тъмното почти не виждаше. Това не му попречи да преброди всички наши планини и да изкачи най-високите им върхове. Мисля, че те се преплитаха в един друг, един по-висок и необятен духовен връх. Това беше неговото вътрешно страдание и неудовлетвореност срещу примирението и несправедливостта. Христо си беше бунтар по душа.

При нашите приятелски срещи на чаша вино и без чаша вино винаги е заявявал: „Много щуротии съм правил в живота си, но най-голямата лудост беше нашето спускане от Мазалат. На няколко пъти можеше да паднеш и аз бях решил да се хвърля след тебе в бездната“.

Христо Банковски се хвърли поради отслабналото си зрение от осмия етаж през отворен прозорец, объркал посоката в тъмнината. Това се случи в Дома на учените на Златни пясъци през май 1976 г. Нямаше още 39 години. Винаги ми е казвал, че поетите умират до тази възраст. В този ден е ръководил семинар на поети от източноевропейски страни. Христо е полетял като птица в нощта, полетял е към своята далечна планета от вселената, към онези светове, които го привличаха през целия му живот. Вярвам, че сега ми се смее, когато пиша за нашия еделвайс от Мазалат.

На осми август, рождения му ден, посетих гроба му. Щеше да навърши 65 години. На мястото на паметника стоеше къс гранитна скала. Вместо кръст на нея беше издялан красив еделвайс.

Когато угасна светлината в очите ми на 12 септември 1952 година, при мен всичко се обърка. Мечтаех да уча в чужбина химия. Оставаше ми само да завърша последния курс и да защитя диплома в текстилния техникум в Габрово. В първите дни след мозъчната операция все още сънувах, че проглеждам. Лекарите поддържаха надеждата в мен. Трудно ставах от болничното легло. Но трябваше нещо да се прави през това време. В духа на габровската предприемчивост помолих баща ми да отиде при слепите и да ми донесе книги. Исках да запълня времето си, докато уж се възвърне зрението ми. Той милият отишъл при тогавашния председател Стефан Ненков на пл. „Славейков“ 1. Приел го с думите: „По-добре направете всичко възможно да му се помогне на момчето. Ако остане така, то само̀ ще ни потърси.“ Минаха месеци, преминах през нервна и очна клиника. На 1 февруари 1953 година с нощния влак пътувахме с татко за Габрово. В болницата посрещнах новата година потиснат и обезверен за бъдещето. Благодарен съм на известния природолечител Петър Димков. Неговите процедури излекуваха главоболието, с което напуснах Александровската болница. Един от възрастните асистенти на проф. Пашев и самият Димков ми казаха, че ако някой ден мога да виждам, то ще бъдат само очертания. Но и това не дойде. Все пак съм благодарен, че започнах да разграничавам ден от нощ и да усещам, когато се пали лампа. Гледал съм в упор най-яркото светило. Вече не ме беше страх, че мога да увредя очите си. Наблюдавал съм слънчево затъмнение с опушено стъкло, когато виждах, а неговата ярка светлина този път само пареше лицето ми. Най-страшно е времето на отрезвяването. Преходът от светлината към свят без образи е невероятен скок в бездната. Трагизмът е неописуем. Слушам през прозореца моите съученици, които минават към Априловската гимназия. Техният смях кънтеше в душата ми. Искаше ми се да скоча и да тръгна както някога по улиците. В мен напираше друго чувство. Зрееше мъжът. Това още повече ме измъчваше, защото бях изолиран. В нашия дом идваха момичета и момчета, с които съм дружал. Към две от тях съм изпитвал юношески платонически чувства. Дори съм си водил дневник, когато виждах.