Спас Карафезов - Сърцето вижда

Вече стоях на втория чин с Николай Скорчев. Даже понякога взаимно си помагахме по време на класните. Всъщност аз не правех класни в гимназията. Бяха ме освободили, но върху темата ме изпитваха отделно. Никога няма да забравя възторга на моята учителка по литература Надежда Пазвантова. Имал съм шанса да ми преподава в техникума в единайсти клас. Винаги ми е приличала на Мариана от френски плакат. Бях с чувството, че тя гледа на мен като на някакъв свой син. Имахме взаимни симпатии още в текстилното училище. В гимназията никога не ме е изпитвала на дъската. Само ме караше да отговарям на въпроси или да допълвам отговорите на мои съученици. Имах много мил контакт с всички преподаватели. Покланям се пред тяхното търпение и човешко отношение. Учителката по физика ме вдигаше от място. Класната ме поемаше или моите съученици ме довеждаха до дъската. Това ставаше, когато трябваше да се довърши някоя задача или да се поправи сгрешената. Аз диктувах, а ученикът пишеше на дъската. Учителят по геометрия имаше навика да потупва някоя по-луда глава. Само моята не беше докосвана. Няма да забравя един срам в час по немски език. Това беше моят език от техникума и вероятно за това съм попаднал в този клас. Събираха ни заедно с девически „А“, по половина от двете паралелки, а другите две половини изучаваха френски език. Учителката по немски език Иванка Цонева изпитваше някого. Той не успя да отговори на въпроса й. „Ей сега — каза новият ви съученик ще каже.“ Аз толкова много се смутих, че потънах от срам. За първи път бях сред девическия клас. Просто не можах да кажа на немски инперфектната форма на глагола „съм“. В следващите часове се поокопитих, разбира се, и сега, когато чета моите списания на немски, съжалявам, че не мога да проведа макар и елементарен разговор с моята учителка, за да се убеди, че ми е дала добра основа.

Твърдя, че най-добрата терапия на тоя свят е общуването с хората. Атмосферата в класа и училището присадиха нови криле на моята амбиция. Вече се чувствах по-уверен и подготвен за едно кандидатстване в университета. Вълнуващи бяха красивите мигове на празници, участията ми на различни сбирки, манифестации, в редовете на съучениците ми. И днес съм благодарен на онова незабравимо време и на моите съученици, когато човещината и идеализмът ни свързваха искрено. С мнозина от тях и днес съм приятел. Кольо Лефтеров и Христо Попов станаха професори; Недьо Големанов — ръководител на голяма стопанска структура. И още много измежду тях, с които и до днес се срещаме. Христо Банковски, с който бяхме големи приятели, отлетя към своята звезда. Няма да забравя и помощта на Надежда Койчева, която ми четеше и заедно си поправяхме четворките по психология. Веска Дончева ми четеше по руски.

Дойде 24 май, вече бяхме абитуриенти. Държахме изпити в стила на руската матура по повечето предмети. В началото на юни получихме своите дипломи в кино „Майчина грижа“. Беше незабравим миг. Заедно с първенците ме изведоха и мен и директорът ми връчи дипломата. Ако не се лъжа, в салона много ръкопляскаха и станаха на крака.

Предстоеше ми да кандидатствам. Това отдавна го бях решил. Леля купи формулярите и един ден седнахме да ги попълваме. Записах първа специалност философия, втора — история. „Отдавна знам, че това ти е желанието — започна спокойно тя, — но хайде да помислим, какво приложение ще имаш? Едва ли ще се намерят свободни места за учители по философия и психология. Не е ли по-разумно да запишеш нещо, където практически би могъл да работиш?“ Започна да ми изброява професии, възможни за мен. От нескончаемите македонски дела, които се водеха между дядо ми и неговия брат, познавах адвокати. Тогава изведнъж казах: „Добре, скъсай го този екземпляр и пиши първа специалност право.“

Върху дебелите корици на един стар тефтер от фурната на дядо ми Христо Попов изряза успоредни полета. Между кориците слагах листа и започвах да се упражнявам. По онова време ръката ми все още беше сигурна. Моят почерк се четеше в миналото, дори беше красив. Този път обаче понякога сливах думи или букви. Перото ми заораваше. Тогава ръката ми трепереше. Ядосвах се. Рискът беше изключителен. По онова време нямаше химикалки. Трябваше да поискам с молив да напиша темата си. Към това ме подтикваха и капките мастило. И през ум не ми е минавало, че мога да се явя на устен изпит. Това го бях постигнал по-късно за моите съсъдбеници. В днешно време с помощта на компютър един добре подготвен сляп може успешно да напише своята тема. Това би повдигнало критерия и възможността за влизане на хорта с дарби и по-добра подготовка. Толкова съм бил заслепен в своята увереност, че бях си подготвил мастилницата, няколко перодръжки, кутия с подострени моливи. Спомням си, че често им чупех върховете от вълнение. Не знам как са гледали на мен моите близки и съученици — „квесторите“, когато съм им показвал упражненията и написаното. Все ме утешаваха, че може да се чете. Важното е да бъда спокоен и да не бързам. Тогава дойде най-голямата изненада. В навечерието преди отпътуването ми за София на външната врата е позвънил байчото от гимназията. Донесъл някаква голяма диплома. Това беше чудо. Не можех да повярвам. Ръководството на гимназията е направило предложение за мен и още пет мои съученици да получим медали от Министерството на образованието. Боже! Има и справедливост на този свят. Това беше невероятно облекчение за мен. Значи постъпвах без изпит. На другия ден все пак тръгнах с моите такъми. Де да знам, може да са много медалистите, може да има някаква квота. Изпитът трябваше да се състои след два дена.