Спас Карафезов - Сърцето вижда

Срещите минаха и отшумяха, почти всички заминаха да учат във висши учебни заведения. Останах сам. Въртях се като разярено животно в клетката си. Трябваше да се предприеме нещо отново. При мен идваше един от моите приятели Любомир Дойчев. С него се познаваме от 5-годишна възраст. Лелите ни са седели на един чин. Той започна да ми чете новелите на Стефан Цвайг и разкази от други автори. По онова време приятелят на моя брат Стефан Брусев се беше развел. Пристигна от Варна. Там е бил капитан на малък кораб. Двамата събрахме мъката си ведно. Беше ни по-леко, когато я разделяхме. Щом беше свободен от смяна в машинния завод, ми четеше „Война и мир“. Това не беше обикновено четене. Ние се спирахме на отделни мисли. Спомням си една от тях. Изрича я Кутузов: „Всичко идва навреме за онзи, който умее да чака.“ И двамата трябваше да проявим търпение. За съжаление той е вече покойник. Ожени се втори път и има син. Баща му беше един от най-известните социалисти в града, приятел на Благоев и Георги Кирков. Беше излязъл от плевенския затвор на 8 септември 1944 г. С неговата съпруга го посрещнахме на гарата заедно с цялата група пристигащи затворници, но това е друга тема. Любомир Дойчев също е покойник, беше преподавател по руски език в Търновския и Габровския университет. Скланям глава пред тяхната памет. Мисля, че в оня начален период на новия ми живот те са ми помогнали да разсея част от мъката.

В душата ми настъпваше ново просветление. Поисках удостоверение от техникума, че съм завършил средно образование. С моя брат Петър дойдохме в София. Той занесе този документ в Министерството на просветата. Обяснили му, че не може с него да се кандидатства в Софийския университет, защото образованието ми не е хуманитарно. Такива са били правилата по онова време. Днес от всяко средно училище човек може да кандидатства, където иска. При това идване в София брат ми ме доведе в читалището на слепите. Тогава се запознах с библиотекарката Елена Живкова, с Валя Минчева и Стефка Бакърджиева. За тях и за мен всичко беше любопитно, но това не беше първата ми среща със слепи хора. Аз съм познавал някои от тях още когато виждах. Под ръка водеха чичо Коста Йотевски. Живееше срещу гимназията със съпругата си Евда. Тя е сестра на художника Лазар Донков — създателя на Етнографския музей в Етъра. На чичо Коста Йотевски дължа много. Той ми показа брайловата азбука. Аз съм я виждал на гърба на календарчета, които се разпространяваха, когато учех. Запомних я бързо. Той ми даде плоча, шило и листове. Аз пишех букви, думи, изречения. Не можех да ги прочета. Вече разбирах колко е бил прав Стефан Ненков. Когато председателят на организацията на слепите Иванчо Стефанов беше дошъл да ме покани за член през лятото на 1953 година, ми донесе един брой от списание „Животът на слепите“. Каза ми: „Ти си учен и сега ще можеш да четеш.“ Вероятно той е говорил с моите родители. Такова посещение съвсем не ми беше по сърце. Смятах го за пристигане на погребално бюро. Тази нощ също не можах да спя. Значи вече ме приобщават, значи аз съм вече един от тях. Разлиствах списанието, но нищо не разбирах от него. Всичко се преливаше в една грапавина. Плаках. Колко нощи дотогава не бях спал. Колко нощи тихо в себе си съм ридал. Не исках да го покажа на родителите си. Чичо Косьо Йотевски ми свиреше с акордеон. Искаше да ме насърчи и аз да почна да свиря. Имахме интересни разговори с него. Той беше съвипускник с Кимон Георгиев и Дамян Велчев. Учил е в Русия, във военно училище. Бил известно време военен. Даваше съвети на Лазар Донков как да оформя комплекса на Етъра. Той беше преживял много, ослепял е в късна възраст. Понякога сме били заедно, когато художникът му носеше макети. Дори аз съм опипвал някои от тях. Мисля, че те сега са в Габровския музей.

Един ден отидох с моята леля при директора на Априловската гимназия Цвятко Ковачев. Беше завършил философия. Припомням си физиономията му. Наподобяваше образите на френските просветители. Към това ще добавя неговата манта и сандалите, които обуваше на бос крак. Защо пък съм запомнил тази подробност?! Нещо я е накарало да изплува в зрителната ми памет. Срещата ни стана в градината на гимназията близо до гроба на Априлов. Обясних му с каква молба пристигам. Трябваше да уча и да завърша Априловската гимназия, за да ме приемат в университета. „Да, но вие си имате училище във Варна. Насочи се там“ — ми отговори той. Не знаеше, че там се учи до завършване на основно образование. „Можете да опитате като частен ученик тогава, но ако разреши министерството“.