Спас Карафезов - Сърцето вижда

Облаците пристигаха над нас и потъмняваха. Това ни тревожеше и ние бързахме доколкото можехме. Ръцете и краката ни се ожулваха и нараняваха. Напрежението стигаше до своя предел. Христо проверяваше и избираше най-безопасните места. Пристъпвахме ту вляво, ту вдясно. Понякога сме се връщали малко и нагоре. Нямахме представа колко време е изминало. Облаците вече ни обгръщаха, тяхната влага се просмукваше в дрехите. Спряхме да си починем. Около нас беше застрашителна тишина. Мълчахме. Изпитвахме и страх. Христо гледаше нагоре и надолу. С притаен глас сподели: „Не е възможно повече да се върнем обратно. Трябва да продължим.“ Отново заслизахме надолу, опипвайки ръб по ръб, падина по падина. Аз се залавях за тях и се закрепвах. Усещах болки в мускулите. Отмалявах. По ръцете и по коленете си напипвах петна кръв. Вероятно и Христо е бил наранен. Нямаше друг изход. Трудно ми е днес да преценя каква енергия в нас е бликала, за да се спасим. Плътното прилепване на телата ни към скалите, изтощителното захващане, бяха единствената сигурност. От време на време Христо ме окуражаваше: „Малко остана, малко…, след няколко десетки метра доближаваме спасителен наклон“. В този момент ни разтърси раздираща светкавица. По-страшна и по-зловеща никога не съм чувал. Тя сякаш се сгромоляса върху нас. Гърмът й заехтя по скалите и приличаше на безкрайна канонада.

След около два часа свличане под върха ние изпитахме радост. Христо намери няколко стръка еделвайс. На метри по-долу между камъните и лишеите той ми насочи ръката и аз опипах сам заветното цвете. Бях го виждал в значките на туристите, изсушен в техните албуми. С треперещи пръсти откъснах две цветчета и ги тикнах в пазвата. Другата ми ръка се впиваше в изпъкнал камък, а Христо със задоволство ме държеше здраво.

Разнесе се отново оглушителен трясък. И още и още… Отвсякъде се спускаше мрак. Имах чувството, че нощта бе подранила. Само огнените камшици на светкавиците осветяваха сивите скали, лишеите, мъховете, а може би и изписания върху лицата ни страх. Никога, никога през целия ми живот не съм чувал такива силни тътени. Ехото ги разнасяше по скалите и ги връщаше обратно. Гръмотевиците прииждаха като вълни. Тяхната посока не можеше да се определи. Всичко вреше около нас. И тогава доловихме нещо по-страшно… Чу се шумът на прииждащия дъжд. Скоро заплющя на едри капки и се усили. „Малко остана, малко остана…“ — ме обнадеждаваше Ичо. В този момент ние, обучавани в атеизъм, се молехме на Бог, викахме, крещяхме, за да се чуем сред грохота на светкавиците. Надеждата последна умира. Ичо повтаряше: „Малко остана, малко остана!“ В мен се загнезди съмнение колко ли остана… Около нас се стичаха струи вода. Те ни обливаха от надвесените скали. Отронваха се камъчета, започнаха да падат и по-големи. За наш ужас встрани с трополене прелетя един по-голям къс. Господи, добре че не падна върху нас! Живи сме… Малко остана, малко остана… Под краката ни започнаха да се появяват по-полегати места. Водата беше безжалостна. Превръщаше се в ручеи и водопади. Човекът е велико творение. Той е призван да издържи на всичко. Плъзгахме се, с усилия се задържахме. Кичурите трева се скубеха. Слава Богу, че под нас вече имаше тераси. „Виждам края, виждам края“. Ичо крещеше и ме прегръщаше. Стъпихме на почва, газехме трева, храстите ни бодяха. Спасителният наклон ни водеше надолу. Растителността ставаше по-гъста. Все още се провирахме между скали, които ни деряха. Това беше вече без значение. Дъждът ни промиваше раните. Идва краят, идва краят. Скоро се свлякохме в някаква падина и нагазихме в коприва, по-висока от нашия бой. Пареше лицата, краката. Боже, колко е хубаво, че има земя! Чувахме отминаващия гръм и се прегръщахме. Вече не усещахме дъжда. Бяхме щастливи и спасени. Не ми се вярваше, че бяхме вече долу, в бездната. Сякаш умората се изпари. Затичахме. Посрещна ни лай от озверени кучета. Беше ли това нова опасност?

Кучетата ни заобиколиха и ние трябваше да се отбраняваме. Какъв беше този кураж на две изтощени момчета? Христо грабна камък и двамата закрещяхме. В този миг се чуха гласове. Към нас идваха хора и викаха кучетата. Доближиха ни. Бяха каракачани. „Как попаднахте тука? Откъде дойдохте?“ Ичо посочи нагоре. Аз побързах да обясня, че не виждам. „Ами сега какво ще ви правим? Хайде с нас към колибите.“ Господи, добре че има хора на земята! Поведоха ни. Замириса на дим, предвкусвахме топлината, бяхме изгладнели. Едва сега осъзнахме, че се свечерява. Повече от пет часа сме се спускали. Спряхме пред каракачанската хижа. Дъждът само прокапваше и някъде далече, далече се чуваше тътен. И както става в приказките, отстрани някъде идваха викове. Те повече и повече се доближаваха. Невероятно! Беше групата. Ние не мислехме за огнището и топлото мляко. Изненадата беше неповторима. Срещнахме се отново! Прегръщахме се, радвахме се един на друг. Учудването беше безкрайно. Никой не можеше да повярва как сме слезли тук долу.