Спас Карафезов - Сърцето вижда

Събудиха ни преди изгрев-слънце. В хижата оставихме раниците си, вечерта щяхме да се върнем обратно тук. Някой от нас взе част от храната. Тръгнахме с бърз ход. Предстоеше да заобиколим огромната пропаст на Габровница, която ни дели от върха. Пътят ни минаваше през Пеещите скали. И сега не знам защо ги наричат така. Вероятно те започват да свирят, когато вятърът връхлети върху тях. Слънцето озари върховете на дърветата. Не знам защо това вървене ми се стори доста дълго. Излязохме на равни планински била. Беше приятно и прохладно. Някъде встрани се чуваше звънът на хлопатарите. Пред нас се изправи върхът. Ние го доближавахме. Започнахме да се катерим по него. Наклонът не беше много стръмен. Бе обсипан с по-едри и по-малки камъни, между които от време на време се провираха скали. Зад нас остана алпийската растителност — остра и корава трева, полегнал клек покриваше билото. Чудо е, че между тях пъстрееха нежни цветчета. Стана топло, започна да припича. Вече нищо не ни скриваше от жарките лъчи на юнското слънце.

Момчетата се редуваха да ме водят. На трудните места по двама ми помагаха. Едва ли ще си спомня, но вероятно е имало и случаи да са ме изтегляли. Колкото и успешно да се провирах между камъните, често се спъвах. От тези препятствия и излишни движения започнах да се уморявам. Не е странно. След моето ослепяване аз почти се обездвижих. Не исках да се предавам. Това изпитание беше прекомерно за мен. Ние все повече и повече доближавахме прозрачното синьо небе.

Като пиша това, си спомням за моята начална учителка. В един такъв слънчев ден тя ни беше извела по пътя към Петкова нива — това е хълм, от който изгревът целува Габрово. Учили сме за хоризонта. Тя ни посочи на едно малко възвишение къде е той. Каза: „Сега тичайте и го хванете“. Хукнахме ние нагоре, но той се измести на следващата височина. „Така е — повтори тя — тая въздушна линия не може да се стигне, деца“. Вече бяхме на една ръка от хоризонта, бяхме големи и знаехме, че няма да можем да го пипнем. Човекът цял живот се стреми нагоре и като че ли никога не ще се доближи до края на голямата си цел. Тя все му бяга като хоризонта.

Ние имахме самочувствието на победители, почти тичахме и викахме от възторг. Бяхме горе. Бяхме на най-високото. Над нас небето беше синьо и ведро. Сякаш всичко беше окъпано в синева. Като загадка се виждаше хижата и поляната над нея. Над тях като самотен воин стоеше малкият Матерхорн. А в далечината се долавяха контурите на Коруджа. Под нас беше бездната на Габровница, подобна на каньон. На запад се простираше верига от върхове, виждаше се скалистият Марагидик, зад който се подаваше тъмният исполин на връх Ботев. От низините се надигаха млечни изпарения, а техните езици пълзяха към скалите. Около нас трептеше една тревожна мараня. В далечината се видя бяло облаче. На най-високата точка седнахме щастливи. Носехме купчинка дръвца. Стъкмихме огън и приготвихме чудесен обед. Храната на планината е винаги вкусна.

От стратегическата позиция, на която се намирахме, можеше най-добре да се наблюдава небосводът.

Малките бели облачета наедряха. Повея вятър. Появи се съмнение за дъжд след няколко часа. Тогава внезапно се роди едно решение. Момчетата се обърнаха към Христо и мен. Тъй като пътят нататък е дълъг и труден, на нас ни бе предложено да се върнем обратно по извървения вече маршрут. Групата трябваше да преброди масива, билото, да премине през Корудере и да се спусне право към Габровница. Предстоеше им да пресекат реката и да се изкачат по гористите хълмове на отвъдната страна, където високо беше хижата. А ние с Христо трябваше да минем по обратния път на Подковата. Групата щеше да търси еделвайс. Това беше и една от целите на нашето изкачване. Рядкото благородно цвете, символ на алпинистите, можеше да се срещне само в тези части на върха. Този изчезващ вид в Стара планина не беше позволено да се изкоренява и ние искахме да откъснем само по няколко стръка. По-късно с разочарование разбрах, че конете на Монголия го пасели около аулите. А за нас това цвете беше един блян.

Отдавна беше преломил денят. Наистина трябваше да се бърза. С препоръката ние да се движим ускорено нашите приятели побягнаха надолу. На върха бяхме с Ичо.

Около нас беше всепоглъщаща тишина. Ние също мълчахме. Стояхме смутени и малко огорчени. За това положение аз изпитвах вина. Над нас беше космосът, за него Христо Банковски беше писал разкази. Чел ми ги е вкъщи, преди да ги изпрати на Добри Жотев. Ние стояхме самотни и объркани сред тази дивна природа. За миг Христо ме напусна. След малко се върна. В този промеждутък аз се почувствах виновен. Той беше обвързан и обречен с моята зависимост. Искаше ми се да му предложа да догони групата и аз да остана тук… Разбира се, това беше немислимо. Той никога нямаше да ме изостави. Върна се и с тих и твърд глас ме попита: „Нали си смел?!“ В гласа му имаше болка и решителност. „Аз огледах местността. Готов ли си да се спуснем по отвесните скали, право надолу?“ Сигурно е замахнал с ръка, сякаш го виждах. Изведнъж ни обзе някаква магия и безрасъдност. Тръгнахме. Заслизахме бавно и предпазливо, обърнати с гръб към пропастта. Той ми посочваше всяка пролука и издатина в скалите. Наместваше ръцете и краката ми. Аз улавях кичури остра трева и се държах за тях, преди да се преместя по-долу. Предварително той ги дърпаше силно, за да бъде сигурен, че няма да се изтръгнат. Ние се спускахме метър по метър. Това ставаше някак си зигзагообразно. На една почти отвесна скала Христо предложи да се вържем взаимно с нашите колани. На няколко пъти аз се плъзгах и той ме задържаше. Случваше се и аз да му помагам.