Като нашия женски метох съм посещавал този в Сопот и на някои други места. Габровският женски манастир беше неотделим от духовната атмосфера на града. Бе ми съдено да присъсствам в дните, през които манастирът се разрушаваше. Това стана през август 1959 година. Вероятно бюрото на окръжния комитет на БКП заедно с председателя на окръжния народен съвет Никола Българенски са приели това решение. Не е помогнал и протестът на търновския митрополит и не ми е известно дали патриарх Кирил се е намесил. На 9 август през нощта мобилизираните комунисти с взривове събориха кокетната църква на Кольо Фичето. Гражданството години наред казваше за окръжния председател другаря Съборенски. Той по-късно стана ръководител на едно обединение за управление на водното стопанство. Малкото калугерки с камион бяха качени на Соколския манастир, който от мъжки се превърна в женски. Предполагам, че идеята на инициаторите е била да отворят пространство към реката, паралелно на която се построи вътрешната магистрала. На мястото на манастира сега е градската градинка с чешмата на Кольо Фичето. Но в моята душа е останал огреният от западното слънце покрив на камбанарията, кубето на църквата и жълтата ограда с очите под формата на кръстове. Заедно с изчезналия манастир е отлетяло и моето неповторимо детство.
Всеки е запазил смътните очертания на един прозорец. Споменът за този първи отвор към външния свят идва от най-ранно детство. Тогава, когато осъзнаваме, че пред нас стои преграда, макар и невидима, която ни отделя от пространството. Всеки има прозорец на своето детство, през който е запечатал една картина — силна и жива, избледняваща с годините на живота му.
Представете си за миг. В стаята е полумрак. В стената се оглеждат червените езичета на огъня, показват се изпод отворената вратичка на печката. От дъното идва бледа млечна светлина, оградена от бялата рамка на прозореца. Отвъд нея става едно незабравимо чудо. Сипят се снежинки, озарени от лампите на улицата. Те танцуват хаотично, наподобявайки прогонени пеперуди пред тъмните очертания на просторна къща. Това е пощата. Няколко широки стълби водят към два свода. Дъното им завършва с обковани стъклени врати. Лявата е смълчана и винаги затворена. Затова пък дясната не престава да скърца при всяко отваряне. Над тях стои стройна редица от прозорци. Виненочервеният покрив завършва с наклонени, прилични на очи отвори, погледнали надолу, сякаш да видят кой е забързал да пусне писмо в тъмнозелените метални кутии, обкичили тесните странични стени.
Сега вече трябва да се отиде до позореца. Детското чело се опира на студеното стъкло. Любопитните очи поглеждат нагоре. Там стои квадратната кула, която завършва с часовници от всички страни. Изправена е като страж. От предната страна като дълга каменна брада се спуска гранитна колона. Пощата изпълва целия прозорец — едно здание и нищо друго.
Спомняте ли си какво се виждаше от прозореца на вашата детска стая?… Може би сте се наслаждавали на красива градина? Дали още в сърцето ви са дърветата с нежните пролетни цветове или губерът на просторно поле, силуетите на долини и планини?… Всеки е запомнил някаква незабравима гледка — от сив дълъг блок, от улица, от полуразрушена градска къща или от кой знае още какво… Имаше един разказ. В болничната стая са двама. Единият не може да се повдигне от леглото. Другият всеки ден му описва гледката през прозореца. След време той умира. Когато неподвижният за първи път се изправя и достига до жадуваните стъкла, е разтърсен от удивление. Пред него стои мрачна олющена стена. Събеседникът му по легло — това мога сега да осъзная — той гледал през прозореца на своето детство, прозореца на своя живот.
Моята първа картина, очертана в рамката на прозореца, затрупана от безкрайните кадри в лентата на времето, е все още жива. Тя идва в мен, свежа и чиста, видяна от неподправените ми, искрени детски очи.
Замислена и няма, пощата имаше свой вътрешен живот, едно външно движение, което винаги й придаваше различен вид. Гледаш — пред кутията стои грохнала бабичка и от някаква селска торбичка вади с разтреперани ръце плик с писмо. Забързани и весели, скачат по стълбите млади хора, други, замислени и натъжени, излизат. Понякога се струпват на групички и оживено говорят. На ъгъла младо момиче стои и чака… А когато свърши работният ден и се спусне лятната нощ, от отворените прозорци изтича тънък и пресечен звук, сякаш жужат метални пчели и от време на време дрезгаво кашлят. Най-тайнственото са светлините. Можеш да ги наблюдаваш неуморно. Те ту припламват в червено, синьо, жълто и бързо гаснат. В някой миг се превръщат в многоцетен букет, в мимолетна красива феерия. Тогава имаш чувството, че това са сигнали от далечна планета, които носят някакви загадъчни съобщения… Откъде идват и накъде отиват? Какво казват? Играта на светлините предизвиква ту страх, ту възхита, учудване. С изгрева на слънцето пощата се оживява от други звуци.
Читать дальше