Спас Карафезов - Сърцето вижда

2006 г.

Най-далечните ми спомени са свързани с него. Той се намираше срещу родната ми къща. Тя е била построена на землището му. Той винаги е имал значение в живота на фамилията ни. Когато дядо ми още не е бил навършил 13 години, постъпил като чирак в манастирската фурна. Това било през 1885 г., когато пристигнал от Македония.

Измежду сестрите калугерки най-близка ни беше игуменката — леля Олимпиада. Не е имало празник в нашия дом без нейното присъствие. Обикновено тя бе придружавана от няколко сестри и нейната послушница, която по-късно носеше името й. В мен е живо усещането как нейната малка кокалеста ръка гали детската ми коса. В нашата македонска къща беше съхранен споменът за един подвиг на тази жена. В миналото водата за хляба се е вземала от Янтра. Представете си колко чиста е била! Обикновено дядо ми е пренасял съдовете. Зиме реката замръзвала и той пробивал с брадва леда, за да ги напълни. Един път ледът се счупва и водата го увлича под него. Не е имало време за чакане. Олимпиада и другите жени бързо изрязват леда и го изваждат. Историята се допълва от това, че за него две агнета са заклали, за да го увият с кожите им. Така са го спасили от дълбокото премръзване.

У нас великденският празник се честваше особено тържествено. Стаите и коридорите се измазваха с вар. Завивки и дрехи се изнасяха на слънце. Белите стълби от русенски камък се четкаха и измиваха основно. После се застилаха с червени домашно тъкани пътеки. Моята задача беше да ги защипвам с блестящи никелови пръчки. Тогава всичко блясваше — от махагоновото стълбище до светлините в цялата къща. През Страстната седмица всички обличахме новите си дрехи, камбанният звън на манастира ни зовеше. Водеше ме за ръка баба или мама. От градината се беряха свежи цветя. На особена почит беше здравецът. Било е Велики четвъртък. С много радост са боядисани яйцата сутринта. С първото червено от тях баба ми изписваше кръст на челото ми. После като пъстроцветен букет ги нареждаха в красиви купи. Привечер отивахме на църква.

Манастирът е построен в началото на деветнайсти век. На север граничи с театър „Априлов-Палаузов“. На изток се огражда от коритото на река Янтра, а на юг достига до градинката на Априловската гимназия. По думите на дядо ми землището му е достигало до Баевия мост. Калугерските килии заемаха североизточния ъгъл под формата на буквата „Г“. Покривите бяха от почернели плочи, а отпред пред всяка килия минаваше дълъг чардак. В средата на двора се издигаше малката църква, построена от Кольо Фичето, а на северозапад от нея е съществуващата още до днес правоъгълна чешма с чучурите, направена пак от него. Пред килиите и около чешмата цъфтяха през различните сезони от зюмбюли и лалета до гергини и хризантеми. Чардакът пред стаята на леля Олимпиада беше обгърнат от виещи се растения и бели цветове. Когато вървяхме по пътечките към стаите между феерията от аромати най-силно изпъкваше миризмата на кипарисите. Те стояха като тъмни стражи покрай каменната настилка.

През двадесетте години започва и се завършва строителството на пощата. На изток под нея се запазва районът на манастирското сиропиталище и фурната, която единствено беше останала срещу градинката на гимназията. Зад нея през двадесетте години в югоизточния ъгъл е построен девическият пансион с детска градина. Аз все още виждам девойките с черни престилки на балкона. Прозорците пък на първия етаж биваха украсявани от различни фигурки, направени от цветна хартия и станиол. За децата и девойките се грижеха калугерките. С построяването на общежитието манастирът бе ограден със солидни стени. През няколко метра в оградата имаше отвори във формата на кръст в средата с метално черно желязо. Оградата беше боядисана в жълт цвят. Имаше само две тесни железни врати — едната на запад към днешния площад „Възраждане“, а другата на юг срещу пощата. В моята памет се е врязало събитието около построяването на камбанарията. Тя беше в северозападния край. Граничеше с градината на театъра и площада. Някъде в този ъгъл на градината имаше паметници и гробове на руски войни, загинали по време на руско-турската война. Това показва, че тези места все още са принадлежали на манастира. А по време на войната той е бил превърнат в лазарет. Там са се лекували ранените руски войници и български опълченци. Майсторите бързо издигнаха камбанарията и на нея монтираха неголяма медна камбана. Нейният звън беше по-остър спрямо плътните тонове на камбаните на храма „Света Троица“ и „Света Богородица“. В нейния приземен етаж изградиха гробница, в която положиха костите на загиналите в освободителната война. Преди това те са били оставени на друго място. Когато слизахме надолу по стълбичката и потъвахме в полумрака, изпитвахме страх. Всичко ни изглеждаше много тайнствено и загадъчно. В манастира е преспивал и се е криел Васил Левски. Това с гордост изтъкваха горките калугерки, преди да ги преместят, с надеждата да бъдат спасени и защитени от разрушението на манастира. Ние, момчетата, много обичахме да бием камбаната по време на великденските ритуали. Беше чест за всеки от нас да хване дебелото плетено въже, завързано за клепалото. Тази много важна работа ни се възлагаше от една от по-младите лелки.